Задочно интервю с Андрей Кончаловски

"Свободен човек е онзи, който сам може да се ограничи. Човек, който не може да се ограничава, никога не може да бъде свободен", казва известният режисьор

Андрей Кончаловски
Андрей Кончаловски

Руският театрален и кинорежисьор и сценарист Андрей Кончаловски е добре познат на българската публика с филмите си Дядя Ваня с участието на Сергей Бондарчук и Инокентий Смоктуновски, Сибириада, Влакът-беглец, Танго и Кеш със Силвестър Сталоун и Кърт Ръсел, Романс за влюбени, Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин и др.

В Ла Скала той поставя оперите на Чайковски Евгений Онегин и Дама пика. За зрелищния си сериал Одисея получава най-престижната американска награда за телевизионни продукции Еми, от Московския международен фестивал има награда за принос в кинематографията и т.н. Роден е в Москва на 20 август 1937 г., днес на 80 г., той казва:

“Страхувам се от смъртта, защото имам желания. Докато човек има желания, той се страхува от смъртта. Когато няма желания, губи това чувство на страх.”

Негов баща е популярният детски писател Сергей Михалков, а брат му е знаменитият актьор и режисьор Никита Михалков. Кончаловски е академик на Националната академия за киноизкуство на Русия. Удостоен е с орден За заслуги пред родината, ордена на Почетния легион на Франция и е офицер на френския орден за изкуство и литература.

Андрей Кончаловски
Андрей Кончаловски е автор на десетки сценарии, снимал е десетки филми, има 8 хитови постановки, от които 5 са оперни.

С идеята да стане пианист

Андрей Кончаловски завършва музикалното училище към Московската консерватория, а после постъпва и в самата консерватория. Впоследствие се отказва от тази кариера и се насочва към Висшия държавен институт по кинематография (ВГИК) в Москва. Курсовата му работа Момчето и гълъбът е удостоена с Бронзов лъв на кинофестивала във Венеция. През 80-те години работи в Холивуд.

В следващите редове под формата на задочно интервю с твореца Lifebites.bg ще ви представи подборка от

размисли на Андрей Кончаловски за живота

и изкуството, споделени от него през годините пред различни руски електронни медии. Макар да са насочени към руската публика, вярваме, че те биха могли да представляват интерес и за българската аудитория.

Андрей Сергеевич, защо според Вас някога за филмите на Федерико Фелини и Андрей Тарковски киносалоните бяха винаги препълнени, а в наши дни авторското кино не предизвиква интерес у публиката? От какво кино се нуждаят зрителите днес?

Това е един много наболял въпрос, на който мнозина се опитват да намерят отговор. Аз също съм мислил доста за това. Мисля, че след излизането на световните екрани (и конкретно на американския) на филма Междузвездни войни на Джордж Лукас в рамките на пет години възрастовият ценз на зрителя по принцип силно се промени. През 70-те, 80-те и до началото на 90-те години на ХХ век в световен мащаб киното беше предпочитано от четящия зрител.

Ако обърнете внимание не само на Фелини и европейското кино, но и на американското, ще видите, че в американското кино през 70-те и 80-те години се създаваха триизмерни филми (наричам ги така, защото имат и дълбочина) и, разбира се, социални творби, като Китайски синдром, Кръстникът и т.н. Мисля, че Франсис Форд Копола би се затруднил доста, ако днес трябваше да снима такива филми, каквито е снимал преди 25 години. За това можем да съдим по работите на Скорсезе, който продължава да работи в голямото американско кино, но филмите му се промениха чудовищно. Те престанаха да бъдат социални и

вече са доста комерсиални

Защо се случва това? Руският зрител е много податлив към американската култура, за разлика от китайската или индийската публика, които имат много мощни собствени корени и не се поддават толкова на европейското и американското кино. Нашият зрител много се американизира. Интересува го това, което в момента предлага американското кино – занимателност и сюжет, т.е. двуизмерното кино.

Мисля, че това е проблем на поколенията. Хората, които едно време ходеха да гледат Фелини, Антониони и сериозното американско кино, бяха хора на 35-40 години. Те на практика днес не ходят на кино, а гледат телевизия.

Мислите ли, че трябва да има някакви рамки на насилието в киното?

За съжаление, това, което мисля аз, е без значение, защото в световното кино, и изобщо в изкуството, има определени тенденции към жестокост и унищожаване на естетическия идеал. Кръвта е необходима, ако има страдание. Бергман има велики филми, в които има насилие. В негов филм за първи път е показано насилие над момиче. Но там до такава степен се чувства болката на твореца, така че това е оправдано.

Андрей Кончаловски
Андрей Кончаловски пред журналисти през 2016 г. Снимка: Elena Ringo http://www.elena-ringo.com, CC BY 4.0, Link

Когато насилието се показва с цел да се шокира публиката, струва ми се, че се излиза извън рамките на изкуството. Изкуството трябва да е обърнато към въображението. Защо поезията е велика? Защото си въобразяваме сума ти неща, които са скрити зад думите. Прекрасният режисьор Робер Бресон беше казал:

“Много е важно да не сбъркаш в това, което показваш. Но още по-важно е да не сбъркаш в това, което не показваш.”

Защото това апелира към фантазията. Понякога нещо страшно може да бъде показано само с един щрих. Например, при Копола в прекрасния му филм Разговорът. Има убийство. Върху матовото стъкло плисва кръв. И зрителят си представя целия ужас.

Вашето определение за демокрацията?

Алиенацията на съзнанието води до свободата на личността. Чувството за лична отговорност води човека до свободата. Свободен човек е онзи, който сам може да се ограничи. Човек, който не може да се ограничава, никога не може да бъде свободен.

Какво ще помогне на Русия да излезе от задънената улица, в която се намира в момента – културата, религията?

Ако анализираме нашия геном, нашата култура, ще видим, че имаме няколко недостатъка. Липсват ни търпимост към различната гледна точка и споменатата лична отговорност. Тази лична отговорност определя поведението на човека в обществото. Защото личната отговорност прави човека гражданин. При нас хората често казват: “Мен това не ме засяга!” или “Путин е виновен!”, без да разбират, че Путин не може да поеме вината за всичко.

Мисля, че самият Путин е част от онзи руски манталитет, който той позволи да разцъфти след перестройката. Т.е. онзи манталитет, който се потискаше от Александър Втори, от царския режим, а после от комунизма. Т.е. мисля, че се върнахме към онова състояние, в което естествено съществуваме. Върнахме се към средновековното съзнание. И не само ние сме такива на този свят.

Има много други нации, които живеят със средновековно съзнание, защото имат ниско ниво на лична отговорност. А когато личната отговорност е на ниско ниво, няма доверие. В нашата страна има много ниско ниво на доверие. Това са признаците на типологията на селското съзнание. Казват ми:

“Ама какво говорите! Вече няма селяни, 60% от населението живее в градовете.”

Искам да поясня: селско съзнание може да има, където ви хрумне. Въпросът не е в това дали човек обработва земята. И във Франция, в Англия има фермери. Но те нямат селско, а буржоазно съзнание. Те имат лична отговорност, солидарност. Има някакъв проблем – всички фермери се събират и обстрелват границата с домати, например. Между селяните солидарност няма. Те са индивидуалисти.

В този смисъл ми се струва, че е важно да се разбере: това, че много хора са се преместили в града, не ги прави граждани. Те си остават със своите представи. И навсякъде цари непотизъм*. Когато човек влезе във властта, веднага назначава свои хора. Социалният асансьор не работи. Тези, които влизат във властта, не са някакви лоши хора. Просто такива са

съзнанието, културата, ценностите

През средновековието богатият човек винаги е ходел с охрана, тъй като проблемите са се решавали чрез физическо, политическо или финансово отстраняване на опонента. И при нас сега ходят с охрана. Предвид тези ми размисли, хората често казват: “Андрей Кончаловски не обича руския народ”. На мен ми се струва, че да обичаш народа си, не значи да изтъкваш някакви негови митични достойнства. Да обичаш означава да виждаш недостатъците и да се опитваш да ги изкорениш.

Какъв е изходът? Има три ценностни източника: училището, семейството, религията. Тези три елемента днес не са обединени от една главна задача.

Жорж Бернал казва, че е много по-трудно да видиш проблема, отколкото да намериш решението му.

Ние не виждаме проблема и затова постоянно взимаме неправилни решения…

Разбира се, вече има и хора, които се стремят към определена независимост от властта. Но те са доста малко в сравнение с онези, които искат държавата да ги остави на мира и да им плаща достатъчно висока пенсия. Хората все още не разбират, че държавата зависи от тях в по-голяма степен, отколкото от Кремъл. Руският човек изобщо не иска да има нищо общо с държавата. Хората си дават гласа на изборите, а после се отдръпват и не контролират, а и не искат да контролират избраните от тях хора.


Прочетете още… Владимир Висоцки – мястото на срещата не се променя


По какъв начин гледната ни точка променя нещата от живота?

Всичко зависи от парадигмата. Парадигмата – това е начинът, по който възприемате света и себе си в този свят. В една американска книга в областта на психологията имаше много хубав пример. Авторът пътувал в метрото. Във вагона влязъл някакъв доста уморен човек с три деца. Децата се държали отвратително. Скачали, крещели, блъскали се, а бащата не им обръщал никакво внимание. Вагонът бил полупразен. Пътниците се чувствали доста некомфортно в тази ситуация.

Кончаловски
Андрей Кончаловски през 2010 г.

Бащата седял до автора на книгата. В един момент авторът се обърнал към човека и, опитвайки се да бъде тактичен, казал: “Децата май се държат доста странно “. Бащата го погледнал и казал: “А, да. Днес почина майка им”. И тази реплика променила цялата парадигма. Това, което хората допреди малко осъждали, започнали да възприемат с разбиране. Затова всичко зависи от това как виждате света и какво знаете за това, което се случва.

Как бихте описали щастието?

Щастието е сложно нещо. Да разбереш къде са границите ти и да се постараеш да ги прекрачиш и разшириш. Това е момент на щастието – да прекрачиш собствените си граници. За различни неща. Вчера, например, си направил 11 кофички на успоредката, а днес – 12.

Това също е щастие

Има хора, които много упорито се стремят да разширят границите си. Това е техният стил на живот. За мен усещането, че днес мога да направя нещо повече, отколкото съм направил вчера, е много важно. Но като цяло аз съм много внимателен човек, макар и безумен. Това е странно съчетание. Аз рядко рискувам в живота. Някои казват, че съм рискувал. А аз не съм рискувал, просто съм постъпвал като достатъчно безумен човек.

Повече за живота, творчеството и философията на Андрей Кончаловски можете да научите, като посетите личния му сайт: http://www.konchalovsky.ru/.

*непотизъм – в по-широк смисъл думата означава шуробаджанащина.

Отговор