Разказът Любов е написан от нашата читателка Юлиана Никифорова от Бобов дол. Казва, че започнала да пише като дете, после пораснала и спряла. От около година се завърнала към тази страст. “Или се вдетинявам, или помъдрявам“, допълва Юлиана. През 2017 г. пет нейни творби са включени в Алманах нова българска литература 2017.
От онлайн списание Lifebites.bg приветстваме всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете рубриките Време за поезия и Време за разкази, където освен текстове на утвърдени имена, можете да намерите проза и поезия от млади български автори.
ЛЮБОВ
Юлиана Никифорова
През минута поглеждаше часовника. Той закъсняваше вече с час, което беше лош знак. Вечерята изстиваше, а Жоро мразеше да яде претоплено ядене. Лили взе кърпата и избърса отново блестящата от чистота маса. Намести салфетките, подреди припряно приборите. Тревогата се сви в стомаха ѝ и започна да расте с всяка минута закъснение на мъжа ѝ.
Той беше началник в завода за колбаси. Взимаше добри пари, но все казваше, че с неговото висше образование не е за тази работа. И ако не бяха те с детето да му висят на врата, сега щеше да е другаде, да е много по-успял. Лили отдавна бе забравила за своите мечти, отдаде се на дома и семейството. До преди да се роди Ваньо, майка ѝ все настояваше да се реализира, да прави кариера. Жоро много се ядосваше на тези опити да се намесва в живота им, затова младата жена намали контактите със семейството си до минимум. Не искаше да се кара с него. Обичаше го. Жоро се грижеше за тях, не ходеше по жени, беше добър татко и винаги знаеше кое е най-доброто за нея.
Само да не го ядосва, когато е изнервен…
Вратата се отключи. Тя подскочи и веднага тръгна да го посрещне.
– Добър вечер, Жоре! – стараеше се гласът ѝ да не издава страха, стаен в нея.
Жоро само изсумтя и подаде палтото си. Лили го сложи на закачалката и извади пантофите му. Всяко нейно движение беше премерено, стараеше се да се движи плавно, без да го доближава твърде много, за да не го ядоса с нещо.
Жоро влезе в кухнята, седна на неговото си място и я погледна изпитателно.
– Да слагам ли вечерята, Жоре? – гласът ѝ издайнически трепна.
– Е, слагай, де! Аз ли да я сложа?!
Тя се разтрепери, чинията в ръцете ѝ изтрака върху плота.
– Внимавай да не събудиш детето! – изръмжа ѝ. – Искам да се навечерям на спокойствие поне днес!
– Извинявай, Жоре. Ще внимавам, няма го събудя.
Лили старателно положи чинията с яхния пред него, като през цялото време държеше очите си наведени, за да не разбере колко е уплашена. Когато го приближи, я лъхна киселата миризма на алкохол.
– Седни до мен, Лили.
Измамно мекият му глас подкоси краката ѝ, но тя послушно седна на ръба на стола. Познаваше вече тези му настроения. Най-вероятно някой от шефовете в завода го е нахулил и знаеше, че трябва много да внимава, за да не го провокира. Мъжът започна да се храни и още след първата хапка захвърли вилицата.
– Това е гадно, по дяволите!
Лили веднага скочи от стола и застана на по-безопасно разстояние от него.
– Искаш ли да ти направя нещо друго? Яйца? Да ти направя омлет?
– Нищо не искам вече! От яде ми се! Една манджа не можеш да сготвиш като хората! Защо изобщо те взех се чудя?! За нищо не ставаш, Лиляно!
Стаената ярост в гласа му я уплаши, сърцето ѝ се качи в гърлото и ушите ѝ забучаха.
– Отвори ми една бира!
Младата жена веднага извади бира от хладилника, отвори я и боязливо я сложи на масата пред него. Той отпи няколко глътки, като през цялото време не отделяше поглед от нея.
– Аристократката… поне една вечеря да се беше постарала да ми приготвиш! По цял ден работя като хамалин за вас, а ти си кръстиш ръцете тук!
– Но, Жоре, ти закъсня и затова…
Още докато изговаряше думите, Лили разбра, че сгреши. Жоро се изправи от стола и доближи лицето си на сантиметри от нейното:
– Закъснял съм бил…Ти ли ще ми държиш сметка?!
– Не, Жоре, аз… Извинявай, не исках.
Ръката му се вплете в косата ѝ и той издърпа главата ѝ назад.
– Ти ли ще ми държиш сметка!? Аз ви храня, аз се грижа за всичко, а ти? Закъснял съм бил!
Шамарът беше толкова силен, че ушите ѝ запищяха. Лили дори не извика, само стисна зъби.
Беше бременна, когато я удари за пръв път. Гледаха филм вкъщи и тя упорито настоя да превключат канала. Тогава той се извинява цял ден, а тя се чувстваше страшно виновна, че го е провокирала. После детето се роди и шамарите зачестиха. Нямаше на кого да сподели, мъжът ѝ се беше постарал да я отдалечи от всички. А и знаеше, че сама е виновна. Жоро се грижеше за нея, не трябваше да го ядосва. Той винаги казваше, че без него тя е нищо.
– Недей, Жоре, моля те. Ще събудим Ваньо.
Противно на волята ѝ сълзите потекоха от очите ѝ, а Жоро продължаваше да се самонадъхва.
– Заврял съм се в тази фабрика заради вас! Заради вас!
Той вече крещеше. Лили се опита да се отскубне от него и това още повече го вбеси. Започна да я удря където свари, като не спираше да вика. Разцепи устата ѝ, въпреки че жената се мъчеше да прикрие лицето си. В този момент с периферното си зрение забеляза, че вратата се отваря. Ваньо стоеше на прага и сънено търкаше очи.
– Марш веднага в леглото! – изкрещя бясно баща му.
Детето, като видя майка си обляна в кръв и сълзи, изплака:
– Искам с мама…
– Марш ти казах, лигльо!
В яда си бащата го зашлеви силно и детето се удари в стената.
Падна на земята с вик, от който сърцето ѝ спря. Около него се образува локва. Беше се изпуснал от болка и ужас.
Лили се изправи. Сякаш цялата се вкамени отвътре. Жоро никога не бе посягал на малкия. Всичко около нея беше като в мъгла, не виждаше нищо освен хлипащото ѝ на плочките детенце. Не се и замисли дори, само протегна ръка, хвана хладнокръвно бирената бутилка от масата и с неочаквана за нея сила я стовари върху главата на Жоро. Той се строполи тежко на земята, а майката скочи към детето. Почти беше стигнала до него, когато ръката на Жоро се сви в желязна хватка върху глезена ѝ и я свали на земята. Рязко я издърпа към него, хвана я за косата и удари главата ѝ с всичката си ярост в плочките. Въпреки писъците на детето, не спря да я удря зверски…
***
Лили беше жертва на домашно насилие в продължение на пет години. Ако Лили бе събрала смелост, ако се бе намерил някой, който да ѝ подаде ръка, да ѝ покаже, че не е сама, тя щеше да живее. Щеше да започне да води нормален живот и детето ѝ щеше да си има майка.
