Договорът от Сан Стефано и неговото значение

Сан Стефано
Подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г.

Денят е 3-ти март (а всъщност 19 февруари) 1878 г. В градчето Сан Стефано, на около 30-ина километра от Истанбул, се подписва един предварителен мирен договор, който изиграва ключова роля в бъдещото развитие на Балканите. Та чак до ден днешен.

Ние българите обичаме да разглеждаме договора от Сан Стефано като „нашия мирен договор“, а Руско-турската война от 1877-78 г. като „нашата Освободителна война“. В действителност, тази война е не само наша. Тя е война на Руската империя със всичките ѝ съставни националности.

Вижте още за финландците, които се биха за България и чуйте въпросния боен марш (кликнете на текста на жълт фон, за да отидете на съответната публикация)

финландци
Финландски гвардейци през 19-и век.

Както и на Османската империя и нейния етнически калейдоскоп. При Горни Дъбник се бият финландци, които измислят там боен марш, който в Страната на хилядата езера учат наизуст и пеят до сега:

Дълго страдахме от студ и глад, биейки се в планините на Балканите. О, родино мила, Финландия, любим Север! Няма земя по-скъпа за нас.
Музика звучеше, докато крачехме към стените на Горни Дъбник. О, родино мила, Финландия, любим Север! Няма земя по-скъпа за нас.

При Шипка в редиците на Сюлейман Безумни се сражават наборници от Сирия и Йордания – младежи, за които не е много ясно къде и за какво се бият. След разпада на Централната армия през януари 1878 г., едно от тези момчета ще избяга през покритите със сняг полета и ще бъде подслонено от българско семейство в Розовата долина. Близо век по-късно, момчето, което вече е старец, ще разказва историята си на няколко млади момчета в Южна Сирия. Едно от тях също ще дойде  в България и ще създаде семейство…

Войната е война и на нашите съседи – румънците, които дават своята кървава дан при Плевен. Сърбите, които бързат да си приберат Ниш и Пирот. Черногорците, които се сражават с Османската империя без прекъсване от лятото на 1876 г., като фактически Русия се присъединява към водената от гордите планинци борба…

Българската перспектива към войната

се е попроменила през изминалите 14 десетилетия. Отначало войната е разглеждана като живителния тласък, дал на народа ни глътките въздух от неговото историческо прераждане. След двете национални катастрофи и намесата на Русия като враг в Първата Световна война, в България се прокрадват и други, по-критични оценки за ролята на Северната империя като наша освободителка.

След септември 1944 г. тези гласове за смълчани за сметка на безпрецедентната и всеотдайна признателност, която българите трябва да демонстрират към Русия (или тогавашната ѝ версия – СССР). Днес българите са поляризирани между „Задунайската губерния“ и „безкористната освободителка“. Истината, както е обичайно, е по средата.

България Сан Стефано Берлински конгрес
Карта на България с границите по договора от Сан Стефано и след Берлинския конгрес. CC BY-SA 3.0, Link

От гледна точка на България обаче, това е войната, родила новата надежда. Но и илюзията за един национален идеал, основан на граници – Санстефанска България. А тези граници никога не са предвиждани като реални или постоянни. Тази кратковременна химера просъществува около 6 месеца на хартия, но не и реално, понеже руски войски навлизат само в половината територии. Но остава завинаги в сърцата на нашия народ като Голямата цел. Именно тази голяма цел ще се окаже

воденичният камък на шията, който дави българската дипломация

в периода 1911-19 г. През далечната 1859 г. граф Камило Кавур жертва половината територия на кралство Пиемонт-Савоя, за да си осигури френската подкрепа за италианския национален идеал. Повече от половин век по-късно, в България няма нито един политик, достатъчно куражлия и достатъчно зрял, за да направи необходимите жертви в името на един постигнат идеал за национално обединение.

От перспективата на Русия, войната с Османската империя се явява 11-и (и най-кратък) конфликт. Неговата цел, противно на клишето, не е нито разширение южно от Дунав, нито „голяма славянска държава на Балканите“. Русия плаща скъп дан за своята победа. Става дума за 105 хил. загинали, от които над 80 хил. умират от липса на храна, вода, лекарства и качествени униформи.

Целите на Петербург са две – връщане на руското присъствие в Делтата на Дунав и разширение в Грузия. Изненада!? Ако проследите хода на предишните 10 войни, няма да се изненадате, ама изобщо.

Граф Николай Игнатиев
Граф Николай Игнатиев

Целите на Русия в Сан Стефано

са да постави такива прекомерни искания на Портата (и от там на Великобритания), че в крайна сметка в Берлин да получи точно онова, за което е седнала на масата за преговори. Така и става. В този смисъл, ходът на граф Игнатиев е брилянтен. С един удар той успява да извие ръцете на Портата и Лондон за създаване на българска държава, която обвинява Великите сили за своя нереализиран национален идеал. Същевременно, Русия получава всички територии, които е искала преди започването на войната. Ангажиментът, поет към Австро-Унгария, е спазен. Всъщност, новосъздадената държава е не просто в унисон с целите на Хабсбургите. Тя е доста по-малка от Българията в две части, която Великобритания предлага на Цариградската конференция от края на 1876 г.


Прочетете повече за въпросната Цариградска конференция и двете Българии от преди Освобождението (кликнете на текста на жълт фон, за да отидете на съответната публикация)

Сюлейман паша
Сюлейман паша

За Османската империя войната е изключително тежък шамар. Ние българите рядко си даваме сметка колко важни са земите ни за Портата. Без да се преувеличава излишно, българските земи са вероятно икономически най-важната територия в рамките на цялата Османска империя. Това се дължи както на високата им интегрираност във вътрешния пазар на империята, така и на разнообразието от занаяти и селскостопански отрасли.

От военна гледна точка загубата също е сериозна. В Княжество България остават най-значимите османски крепости, които бранят сигурността на Тракия и столицата. Старопланинските проходи също се превръщат в отворени врати за навлизане на вражески армии от север. Истанбул плаща прескъпа цена за безумната си политика по потушаване на Априлското въстание. Политика, която доста напомня на ходовете на близкоизточните диктатори в последните години. Днес те, подобно на падишаха тогава, плащат своята кървава лепта, превръщайки се в инструменти на външните сили.

Същото се случва и с Османската империя. Освен че губи най-ценното си притежание на Балканите, Портата се лишава и от ключовата Босна. А това е място, откъдето османската армия често черпи човешки ресурс. Загубите в Грузия означават, че Русия вече спокойно може да опита навлизане директно в Анадола при последваща война. Великобритания отнема Кипър, с което на всякакви претенции за морска значимост в Средиземно море се слага край. Казано с две думи, Руско-турската война от 1877-78 г. превръща Османската империя във второстепенен политически субект. С възможности, които остават ограничени само на регионално ниво.

договор Сан Стефано
Подписването на договора от Сан Стефано на 3 март 1878 г.

140 години след подписването на мира в Сан Стефано българите все още не са сигурни как точно да оценят този ключов епизод от историята

Само по себе си, това не бива да ни притеснява. Това, което трябва да ни тревожи, е склонността ни да търсим вина и да поставяме морални оценки на действията на Великите сили – лошата Великобритания, лошата Русия… Причината за това е, че сме малка нация, чиито външнополитически възможности са изчерпани преди близо 700 години. Поради това за нас е трудно да се поставим в обувките на наистина големите политически играчи.

В действителност, неща като сантименти, емоции и морални парадигми са присъщи единствено за вестниците и обикновеното население на Великите Сили. Самите политически елити боравят с прагматизъм, национални интереси и дългосрочни перспективи – военни и политически. В този смисъл, не бива да се ядосваме твърде много, когато Бисмарк отсича:

Сан Стефано
Къщата на Симеоноглу в Сан Стефано (Йешилкьой). Тя е от малкото оцелели свидетели на събитията през 1878 г. Самият конак, където е подписан мирният договор, е разрушен.

„Не сме се събрали да се занимаваме с щастието на българите“.

За държави, чието население се измерва в десетки милиони души, съдбата на една дребна балканска нация не е плод нито на лично отношение, нито историческа завист. Всъщност, съдбата на българите е предмет на интереса най-вече на самите българи. Друг е въпросът, че изглежда дори ние самите не се интересуваме особено от тази съдба. Не вярвате? Разходете се по улицата, заслушайте се и помислете отново. Не е важно как сме получили свободата си (не, не е даром). А какво ще правим с нея, след като я имаме…


Вижте още за Съединението като собствен подвиг на българския народ (кликнете на текста на жълт фон, за да отидете на съответната публикация)

Отговор