Винаги съм имал голям интерес към културата, историята и съвременните процеси, които протичат в страните от Балканския полуостров. Затова се зарадвах много, когато получих покана от мой приятел да се отправя заедно с него и семейството му за “дълъг уикенд” към Истанбул. Идеята му бе да посетим някои от цветните малки и големи антикварни магазини тип галерии, за да се поинтересуваме от класическите майстори, рисували старите улици на Константинопол, останките от златния ромейски квартал Пера, а и от османския период на този многолик град с протока и Златния рог.
А че Истанбул има хиляди свои лица, е несъмнено. Освен с клишето, че е среща на Изтока и Запада, той наистина е огромен
жив мастодонт, който никога не заспива
Чудовище, по чиято грапава кожа на квадратен километър могат да се видят късноантични ромейски улици и тогавашни градежи, османски грандиозни джамии от средните векове и турски чешми от 16-и 17-и век. А наред с това най-съвременен пешеходен булевард с всички познати продукти на днешната цивилизация.
Допълнителен интерес за мен беше и съвпадението, че тръгвахме към Истанбул по времето на Рамазан и то в седмицата преди предсрочните избори в Турция. Така щяхме да добием представа за още от характерните особености на комшиите от Югоизток.
Предупредих за нашето пристигане моята приятелка Дениз. Тя е от преселниците, които в края на 80-те напуснаха България и се заселиха в Турция. Дениз живее в Истанбул от 1989 г., живо се интересува от история, архитектура и култура. Това щеше да ни даде допълнителна възможност да научим интересни и
важни детайли от живота на Истанбул
Един толкова ерудиран човек като нея винаги е ценен приятел и гид. Нямах търпение да потегля към Истанбул.
И денят дойде! Настанихме се в удобния автомобил на Георги, както се казва любезният ми приятел, и поехме първо към Бургас. Оттам щяхме да вземем неговата съпруга Мария и техния малък, неспиращ да се движи като играчка на пружина, почти двугодишен син Стефчо. Пътуването ни до Бургас предопредели преминаване през ГКПП Лесово. Първото ми впечатление, стъпвайки на турска земя, беше усиленият военен пост с караулката на пропускателния пункт. Млади момчета с модерно оръжие изпълняваха задълженията си с изключителна сериозност под погледа на своите командири.
Заглеждайки се малко по-нагоре по хълма, на който се намира караулката, видях цяла казарма с поне петдесет войници. Смяната на караула ме впечатли допълнително. В този момент разбрах, че се намирам в държава, която държи изключително много на боеспособността на своята войска и че нищо не се прави проформа и наужким. Тук просто имаше силна държава.
Пътят ни към Истанбул
минаваше покрай величествения строеж на атомна електроцентрала в непосредствена близост до границата с България. По темата със строителството на българската АЕЦ в Белене винаги съм имал мнението, че всяка страна трябва да има предварително изградена национална доктрина, която да бъде следвана дългосрочно, дори ако това в близко бъдеще не е най-рентабилният вариант.
В този ред на мисли България като средна по територия държава в Европа и с природните си дадености, би трябвало да заложи на екологията и да развива туризма си. Георги, знаейки това мое становище, ме подсети, че дори България да реши да се откаже от строежа на повече АЕЦ, това не значи много, ако на границата ни с Турция има такъв. Беше прав, разбира се, както в повечето случаи.
Трафикът по пътя се засилваше все повече и все повече от колите, които виждахме, бяха с регистрационни табели, започващи с 34 – така започват регистрационните номера в Истанбул. В самите предградия на града движението с автомобил започна да става почти невъзможно.
Тапите станаха километрични
и само с голямо търпение човек би могъл да издържи до крайната си цел. Моите приятели знаеха за тази особеност и предварително бяха решили да оставят колата на паркинг в близост до хотела при доста странни хора, говорещи единствено руски. Далеч по-бързо и лесно беше да се предвижваме пеша, с метро или трамвай.
Това е единственият начин да избегнем непоносимия, нескончаем пчелен рояк от автомобили и автобуси. Малко преди да стигнем до паркинга, при слизане от едно възвишение, между няколко сгради точно пред мен се откри Босфорът… При внезапното си, макар и съвсем частично разкритие, съвсем
спонтанната ми реакция беше да се прекръстя
Досега само бях чел и слушал за прословутия проток, свързал толкова много история на империи и исторически личности, близки и с историята на България. Името Босфор идва от древногръцки и буквално означава говежди брод. Според легендата една от любовниците на Зевс – Йо, била превърната в крава от неговата съпруга Хера. В момента, в който Йо преминала от Азия в Европа именно през този проток, тя възвърнала човешкия си облик. В момента жителите на Истанбул наричат протока просто Боаз, което значи брод или проток.
Но изненадите и странностите на този пленителен град тепърва ме очакваха…
Следва втора част, в която ще ви разкажа за очарованието на квартал Топхане и невероятната атмосфера, която може да усетите единствено на булевард Истиклял.
