Милена Фучеджиева: Соцът беше тъп

Mилена Фучеджиева е писател, сценарист, драматург и публицист. Тя е от онези, избрали да живеят извън България. Прекарва 20 години от живота си в Лос Анджелис, но все пак решава да се прибере в родината. През 2011 г. става автор и сценарист на известния сериал Седем часа разлика.

Срещаме се една слънчева съботна сутрин с Милена Фучеджиева в едно от любимите ни кафенета в района на Докторската градинка. Тя е с дънки, голям пухкав пуловер и рошава прическа като момиченце. Винаги обичам срещите с нея, но сега имаме и повод да поговорим.

На 10-ти ноември 2014 г. излезе първата част на романа ú Сексът и комунизмът. Една година след това, отново на 10-ти ноември, след невероятния успех на книгата предстои излизането и на втората ú част.

За преди и сега, за любовта и омразата, за чалгата и свободата,

за всичко това с Миленка Фучеджиева си поговорихме

през много смях, малко носталгия и много емоция.

Как си, Милена? Как се чувстваш на този етап от живота си?

Милена Фучеджиева: Много добре. Чувствам се по-добре от всякога. Малко е странно, защото повечето хора са най-щастливи в младостта си, а при мен това дойде в зряла възраст. Имах много сложен живот, когато бях млада и всъщност започнах да се чувствам добре след като навърших 40. А сега не мога да повярвам, че съм на 53, като енергия и дух нямам идея, че съм на толкова. Наистина е безумно как се появяват тези цифри, обаче човек се чувства така, както му идва.

Млада съм, много по-знаеща и можеща откогато и да е, изпълнена със страхотна сила, която никога досега не съм чувствала. Ако съумееш да не се предадеш на постоянните крошета, които идват от ляво и от дясно, и да не допуснеш нокаут, всичко ще бъде наред.

Мислиш ли, че сега сме по-самотни или преди хората по време на комунизма просто не се развеждаха, заради предразсъдъци и живееха заедно, дори без да са щастливи?

Милена: Самотата винаги е една и съща за който я изпитва, но не сме станали по-малко самотни въпреки всичките възможности за контакти, каквито нямахме през тъпия соц.

Соцът беше тъп, не слушайте родителите си

Извън соца – тогава нямаше мобилни телефони, имаше само един телефон с шнур, който ако се развали просто ти идва да се застреляш. Ако искаш вечер да излезеш, няма как да се разбереш с никой, трябва да хукнеш да търсиш приятелите си по домовете им или по улиците. Единственият ти контакт е един телефон вкъщи. Беше истински ад от днешна гледна точка и всеки контакт беше много по-труден на практика. И ако тогава имаше интернет, той щеше да е забранен – като в Северна Корея. Това си го вкарайте в главите за „якия соц“.

Интернетът уби ли романтиката?

Милена: Не мисля, че електрониката е убила романтиката, който си е романтичен си е романтичен. Интернет е най-хубавото нещо измислено през последните хиляда години. Гигантски експеримент на американските военни, които със сигурност не само, че не са допускали, че ще придобие такива размери, но и със сигурност съжаляват, че са пуснали духа от бутилката. Романтиката винаги ще съществува, тя е любов. Хората винаги ще се влюбват и обичат, независимо дали има интернет или рисунки на стени на пещера.  

В мрежата сега момчетата показват открито любовта си, изпращат емотикони със сърца, наричат момичетата „Бебчо” и изразяват публично чувствата си. Някога такива публични изрази на любов особено от момчета, бяха недопустими. Те трябваше да са мъже и да са корави.

Сега момчетатата са все повече като момичета,

започнаха да показват уязвимостта си, което е чудесно, но стана леко объркано кой е по-жена. А светът съществува благодарение на децата. С цялата тази информация, която ви залива сега, никак не е лесно на вас, младите. Имате цялата информация на света, но това знание не означава нищо, до момента, в който не ти се случи ударът, което те вади от обувките. Животът ти зашива шамар и става ясно, че цялата тази информация е траш. Спам. Не помага. Не служи за нищо. А шамарите не могат да бъдат deleted.

На кое поколение му е по-трудно – на нашето, 20-30-годишните или на вашето поколение?

Милена: Аз се чувствах зле, суперзле, защото освен, че ми се случиха някакви трагични неща, имах и една много рядка възможност – покрай работата на баща ми да живея във Франция. Знам колко „глезено“ звучи, напълно разбирам как изглежда отстрани, но е така. Повечето хора от моето поколение не го осъзнават, защото нямаха възможност да напускат страната и да направят своя избор да не живеят тук ако искат. Паспортът ти не беше в теб, а го държеше милицията и за да излезеш от страната трябваше да си го получиш от тях. А за да го получиш, трябваше да си привилигерован, каквато бях аз. Хората нямаха право на избор нито къде да живеят, нито какво да мислят.

За мен няма по-страшно нещо от това да нямаш избор

Аз съм трайно увредена от това минало. Обаче повечето хора в България по онова време явно са били щастливи, защото базата за сравнение им беше забранена. За младите е трудно да разберете миналото, защото сте родени в свободно общество. Сега вече, слава Богу, можете да пътувате, но проблемът са парите. Но аз предпочитам да живея по този начин. Пари се изкарват, ако не спираш да мислиш и работиш – каквото и да е, докато не намериш това, което истински искаш.

Аз не вярвам в равенството, освен ако не е случено благодарение на личните възможности, труд и амбиция. Комунизмът не даваше това. Всички трябваше да са равни. В момента в България е гадно, защото младите не чувстват, че имат бъдеще, което е проблем на държавата. Същевременно през летните почивки всички са в Гърция, едни вечни ваканции, едни вечни празници. Откакто съм се върнала тук не спирам да се чудя как тази държава функционира, след като хората работят толкова малко сравнено с другите държави. А мрънкането е страшно.

[Още по темата: Соц: Когато бананите зрееха на Нова година]

Кога си била най-щастлива?

Милена: Ами аз периодично съм най-щастлива. Но наистина съм най-щастлива, когато детето ми успява. Наскоро смени работата си и вече нае своето първо самостоятелно жилище Уайт Плейнс, до Ню Йорк. Едно много приятно студио, което сега обзавежда. Постига всичко сама с много бачкане и амбиция. Както работливите хора и тук, и навсякъде. Това ме прави ужасно щастлива – здравето и успехът на детето ми и всичко, което е свързано с моите успехи в работата.

Мислиш ли, че въпреки свободния достъп до порно сайтове и еротични списания сексът продължава да е табу в семействата и родителите не говорят с децата си за това?

Милена: Зависи от семейството. Тук е все още доста патриархално общество и сексът продължава да е трудна тема за разговор.

Родителите трябва да говорят с децата си

Честно казано, не знам точно какво се случва сега, нямам малки деца. Постоянното гледане на порно не е много полезно и не би било добра идея да се наднича в ничий мъжки компютър. Леко опасно е.

Не го казвам от морална гледна точка, аз също гледам порно понякога. Мъжете си създават много нереалистични очаквания към жените. Смятат, че те трябва да са готови на всичко, да владеят техники и да нямат едно косъмче по тялото. Нито мъжете, нито жените могат да поддържат, нито пък изобщо трябва да поддържат някакво общо, „фотогенично“ сексуално поведение.

Това е път към един по-особен вид импотентност

Мъжете трябва да знаят, че жените са реални същества с несъвършенства, а не надуваеми кукли. Порното няма душа. От там любов не може да се роди, а дете не би трябвало.

Коя е голямата ти любов?

Милена: Голямата ми любов е Ради, бащата на Радина. Много за кратко беше, но след него не срещнах никой като него. Човек се заблуждава, че голямата любов може да се случва повече от веднъж. И е въпрос на огромен късмет да срещнеш някой като теб или подобен на теб по душа. Тела колкото искаш.

Много готини мъже съм имала в живота си, имала съм готини връзки, била съм с мъже, които съм обичала и те са ме обичали, искали са да се женят за мен, да имат деца от мен, но не срещнах нито един, от който истински да пожелая да имам още едно дете. Имах чувството, че ще изневеря на детето си. Много странно и силно чувство. Хем много исках да имам още едно дете, хем не исках.

Ради беше съвкупност от неща, съвкупност от качества

Изключителен кавалер, изключително внимателен без това да го прави да е лигав. Беше мъжкар, толерантен. Тогава той беше на 24 години, а аз на 19. Обясняваше на майка ми, че когато стана на трийсет години ще бъда голяма жена, ще бъда велика. Колко мъже на тази възраст мислят така за приятелките си? Никога никой не покри всичко, което той беше. Талантлив, хубав, всичко.

Господ реши да си го прибере, но той ми остави едно прекрасно дете. Тя никога не е виждала баща си, но прилича на него, има качества от неговия характер. Генът е много важен и затова човек трябва да внимава с кого се свързва. Писна ми да виждам готини мадами, на които бащите на децата им не помагат, и ги оставят сами да се справят. Дъщеря ми е на 32, за нея кариерата е най-важна. Във времето, в което живеем, човек първо трябва да си осигури хляба, но си мечтая за внуци. Ще бъда много бойна баба.

Мислиш ли, че спряхме да се обичаме?

Милена: Мисля, че в България има страшна злоба и завист. Тези, които се обичаме продължаваме да се обичаме, но

мразенето извън тези, които се обичаме, е станало национален спорт

който добива застрашителни размери и е разрушителен за всички българи. Българите мразят успелите хора. Всеки гледа в чуждия двор, всеки се сравнява с другия. Гледайте си вашите неща, изпипвайте си ги, харесвайте си ги, не се занимавайте с другите. Иначе, който обича, обича.

 Какво слушаха чалгаджиите по време на комунизма?

Милена: Сръбско и гръцко. То и тази музика беше забранена тогава, но това слушаха. Чужденците сега много обичат чалгата. Мен също ме забавлява,  въпреки че не е моята музика. Не съм живяла в България цели 20 години и нямам натовареност спрямо нея. България и чалгата са ми интересни заедно. Не я мразя, никога не бих искала да е забранена, винаги бих се борила за правата на всяка музика, срещу която се излива омраза.

Не разбирам защо хората се отнасят с такава свирепа омраза към нещо, което не им пречи. Аз не чувам никъде чалга, защото никъде, където ходя няма чалга. Ако искам я слушам, ако не искам – не я слушам. Рапът, кънтрито, американския поп с тресящи се задници в обектива не са по-елегантни, а чалгата като визия се учи от тях. Политиката е най-голямата чалга в България.

Ненавистта, която се излива срещу хората, които слушат чалга ме плаши

Ти ненавиждаш по-голямата част от сънародниците си, на които това е единственият начин да отпуснат малко душата си. На теб ще ти стане приятно, ако чуеш песен на Стинг примерно, но тези хора, в този труден живот, в който цепят стотинката на две и в който оцеляването е страшен проблем, някаква хубавица им пее глупости и ги кара да се чувстват малко по-щастливи. Тъпо е да ги мразиш и плюеш заради това. Чист хейт.

Кажи ми кои от ситуациите в книгата са твои собствени преживявания?

Милена: Ученическите истории. Аз бях черната овца във френската гимназия.

Изключиха ме в края на девети клас

Има една сцена в книгата, в която майката на героинята е повикана от директора на училището, за да й трие сол за поведението на Лола. Той я води до прозореца и гледайки към двора й казва как всеки ден гледа дъщеря й в час по физическо, възхищава се колко красиво момиче е. Директорът те среща в коридора, заклещва те в един ъгъл, върти плитката ти около пръста си и ти обяснява, че не бива да правиш така. Едно момиче е изнасилено от 9 души. Всичко се потулва, въпреки че всички в училище знаем, че се е случило с нея.

Тя не е призрак, всеки ден се разминаваш с нея по коридорите. И с тях, изнасилвачите. Това не може да се случи сега. Има един куп организации, които биха се борили за правата ти и това е чудесно. А тогава едно добро и скромно 15-годишно момиче попадна в лапите на едни озверели момчета. И това остана ненаказано. Затова сега е по-добре от тогава. Написала съм книгата си не за да печеля награди, нито да ставам велика с нея.

Просто се опитвам да разкажа на младите каква свинщина беше по онова време

Защо героинята реши да се казва Лола? Има ли символика в това име?

Милена: Ми тя просто си реши да се нарича Лола, тя си го измисли. Във времена, когато всички се казват Маруся, Лариса и други руски имена тя просто реши да бъде по-различна от всички.

Аз съм много голям фен на Анастасия. Мислиш ли, че тя би била щастлива сега?

Милена: Анастасия има далечен прототип, една невероятна жена, кръстницата на моето дете, най-добрата приятелка на майка ми. Тя замести майка ми след смъртта й. Соня Василева се казва. Соня е с подобна съдба като Анастасия, много пострадало семейство от комунистите. Беше асистент-режисьор и за да отиде до Резово на снимки, където се ходеше само с нещо наречено „открит лист“, което го издаваше МВР след проверка дали няма да избягаш, ако те пуснат след Синеморец, са я крили в рейса на продукцията. За вас е трудно да разберете как не всеки можеше да ходи по-надолу от Синеморец. И тази жена, всеки ден е благодарна, че доживя свободата.

Никой не мислеше, че комунизмът ще падне и ще бъдем свободни. Аз също

Анастасия от “Сексът и комунизмът” сега щеше да бъде една щастлива жена, защото комунистите вече не могат да управляват живота й.

Ще победи ли доброто във втората част на “Сексът и комунизмът”?

Милена: Да. Без никакви трагични финали. Аз съм американка в това отношение. Искам да има хепи енд и не защото в моята книга този хепи енд е неминуем. Никой хепи енд не е гарантиран, но трябва да се вярва в него. Така е и в романа ми. За мен беше важно да напиша тази книга заради младите хора. Наистина това е най-важната мисия за мен.

Вижте още: Далаверите на социалистическа България