Спасяване на живот на улицата – мисията възможна?

спасяване на живот
Спасяване на живот - мисия възможна?

Тези дни (началото на 2016-та) едно българско момиче спечели възхищението на цялата нация. Деветокласничката Мария Стоилова от Стара Загора спаси живота на 43-годишния шофьор на тролей Филип Точев, изпаднал в безсъзнание по време на работа. Мария чула писъците за помощ на кондукторката и сред създалата се суматоха си проправила път от задната част на превозното средство до шофьора. Опитала да го свести с шамари и като не се получило, успяла някак да отвори устата му и да освободи дихателните пътища. Филип се свестил и всичко завършило с хепи енд.

Истината е, че детето просто е било адекватно. И това неминуемо задава въпроса – А колко представители на т.нар. масов българин биха реагирали така? Колко от нас не биха изпаднали в безтегловност? И това е колкото повод за гордост за самата Мария, също толкова повод за размисъл за всички останали…

спасяване на живот
Шофьорът на тролейбус Филип Тодоров със спасителката си Мария Стоилова.

В подобни случаи винаги ми изплува един спомен. Преди няколко години един мъж падна досами спирката на автобуса в района на Красно село в София. Притекли му се хора на помощ, подложили картон под главата му, звъняли на 112. Докато дойде линейката минало сума ти време и човекът се споминал (дано му е светло на душата!). Последва очакваната вълна от недоволство заради лошото отношение на операторите на телефона за спешни позвънявания, заради нечовешкото забавяне на линейката, заради формалното отношение на медицинския екип и т.н. Но никой не каза – “Хей, аз май изобщо не бях адекватен – не знаех какво да правя в тази ситуация“.

Никой не се замисли, че е съучастник в трагедията…

Колко от нас знаят какво да направят, ако видят човек в нужда и биха сторили нещо? Колко не биха си търсили оправдание да не се намесят? Има ли сред нас такива, които са в състояние да повторят подвига на Мария от Стара Загора? Оставям отговорите на вас. Аз, за щастие, познавам такива хора. Но те, за жалост, не са достатъчно много.

Затова не мога да не ви разкажа как стоят нещата в Швейцария, където живея в момента. Да, богата страна е. В случая обаче не става дума за това. А за организация и дългосрочно планиране. За мисъл. И липса на оправдания…

спасяване на живот в Швейцария
Спасяване на живот в Швейцария – условията често пъти хич не са леки.

Ще започна с това, че ако в Швейцария видиш паднал на улицата човек, си абсолютно задължен да му се притечеш на помощ. Ако не по друг начин, то поне можеш да се развикаш и да звъннеш на бърза помощ. Ако съзнателно или умишлено го подминеш,

попадаш под ударите на Наказателния кодекс!

Ще получиш глоба, а не е изключено и няколко години в затвора да ти лепнат отгоре на това.

линейка
Бърза помощ в Швейцария веднага се отзовава. Но дори и тя понякога е безсилна и бавна, ако хората около пострадалия не са достатъчно адекватни.

Бърза помощ в Швейцария не се движи кой знае колко по-бързо, отколкото в много други страни. Но за разлика от България, ако алармираш, реакцията ще е адекватна и светкавична. На секундата ще потегли най-близо намиращият се свободен медицински екип. И ако движението не е тежко, след не повече от петнайсетина минути се предполага, че ще е на мястото на инцидента. Защото не стига другото, ами ако бъдат хванати с превишена скорост,

шофьорите на линейките биват глобявани

Как така ли? Логиката е простичка – не е нормално, докато бързаш да спасиш живота на 1, да рискуваш живота на други 2, 3, 10 или дори повече…

Ако все пак времето за придвижване ви се струва много, ще ви припомня, че голяма част от територията на страната е планинска. А останалата част – ниската, е много плътно населена и застроена. Т.е. има и сериозно движение на хора и автомобили. Не е изключено и да няма свободен екип наблизо и затова да се наложи чакането на такъв, идващ по-отдалеч. Вероятно и заради това властите са преценили, че е необходимо повече хора да имат обща

култура за оказване на първа помощ

И са направили необходимата организация за това. По стечение на обстоятелствата, преди около година изкарах курс по реанимация на пациенти в безсъзнание, с или без сърдечна дейност. Водеше се от Доброволческата служба на общината, в която живеем. Това не беше от модулите за професионалисти, а изцяло предназначен за неспециалисти – обикновени хора, проявяващи интерес към темата. И обучените в такива курсове са много. В нашата община – около две трети от пълнолетното население.

спасяване на живот
Спасяване на живот – с дефибрилатор шансовете са много по-големи.

Следващото нещо, което искрено ме впечатли, бе ползването на дефибрилатори от хора тотални непрофесионалисти. Признавам, още със записването на курса изпитвах лек страх на тази тема. Представях си някаква страшна машина като онези от Спешно отделение, която може да убие човек, ако не се ползва правилно и направо изтръпвах при мисълта, че след като мина този курс ще се очаква да съм адекватна при ползването на такова нещо.

И точно преди да ни запознаят с чудото дефибрилатор, стана ясно, че в нашата община (около 5 хиляди души, повечето живеещи на малка територия в долината) има 6 общински дефибрилатора, доста равномерно разпръснати, на около 5-10 минути бърз ход един от друг. Има и не знам още колко в по-големите заводи и фирми, които също могат да се ползват при нужда.

дефибрилатор
Дефибрилатор на улицата.

Чудото дефибрилатор се оказа една много умна и проста за ползване машинка. Залепяш електродите както трябва (а те изглеждат и са изрисувани така, че да не можеш да се объркаш; дори да ги обърнеш – пак работи без проблеми) и тя започва да ти говори – “направи това, свърши онова, запази спокойствие“… Стъпка по стъпка всичко важно за оказване на първа помощ на човек без сърдечна дейност.

Не знам има ли вече такива дефибрилатори в България

Преди време се говореше за въвеждането и поставянето им на обществени места с голяма концентрация на хора, но така и не намерих информация дали тези намерения са осъществени. Не знам дали някой може да реагира адекватно, освен ако не е медицинско лице. И ми е тъжно, като се замисля колко е простичко, дори не е толкова невъзможно скъпо, става въпрос за организация. И съзнание, най-вече за съзнание…

спасяване на живот
Понякога е невъзможно да се помогне, но все пак винаги трябва да се опита спасяване на живот.

Няколко думи и за самото обучение. Учат те на най-общите неща, които се дават и на курсовете за кандидат-шофьори, организирани от БЧК. Но по-концентрирано по темата реанимация. Как се прави сърдечен масаж и обдишване. НО! Теорията е сведена до минимум – практиката е възможно повече. Разиграват се най-разнообразни ситуации:

  • Дете, глътнало дъвка и изгубило съзнание;
  • Жена припаднала в килер с химикали – около нея смърди на какво ли не;
  • Мъж, паднал по стълбите, разбил си физиономията (порядъчно гримирана), отново в безсъзнание;
  • Възрастна жена, сърцето й спряло в леглото ѝ. Уж стандартна ситуация, ама на гърдите ѝ залепена прозрачна лепенка, почти невидима. Т.е. може да е опасно използването на дефибрилатор;
  • Жена, припаднала след удар от падащ предмет (и след появата ни продължиха да падат разни работи около нея) и т.н.

Нямаше две ситуации с еднакви решения. И от ключово значение беше оценката на ситуацията.

Не просто да помогнеш на пострадалия

спасяване на живот
Спасяване на живот – в Швейцария много хора се обучават за това, дори само заради общата култура.

а да го направиш така, че да не навредиш на себе си и на други хора. Накрая всички, без изключение, получават сертификат за преминат такъв курс. Няма изпити, не са и нужни. И скоро, след като получих своя сертификат, научих историята на един млад човек, който подобно на мен минал подобен курс за обща култура. Броени дни по-късно, докато се разхождал в гората, видял припадащ човек. Веднага се притекъл на помощ. Реанимирал го, както бил научен на курса, а в болницата лекарите били във възторг – това спасило живота на припадналия, при това почти без последствия.

Защо разказах всичко това ли? Заради най-важния извод. Не може все да си търсим оправдания. Не може все да си измиваме ръцете със “скапаната” държава. Има неща, които зависят от нас самите и желанието да ги направим. Защото ако не си помогнем сами днес, утре и Бог няма да иска да ни помогне…


Още за живота в Швейцария: Разни странни от Швейцария

СПОДЕЛИ
Предишна статия11 гледки от България, които спират дъха
Следваща статияНепълнолетните момичета в иранските затвори
Кристина Колева
По натура съм любопитка, по душа съм скиталка. Само с това мога да обясня факта, че от няколко години живея в чужбина, макар от цялото си сърце да обичам България. Обичам да се смея, плаша се от скуката. Естествено, дай ми да пътувам, да срещам нови хора, да опознавам нови места. Обикновено съм кротка, но вътре в мен винаги напира една бунтарка. Всъщност, затова станах журналист преди има-няма 20 години. Обичам да разказвам, но преди това внимателно проверявам всяка подадена ми информация. Това трябва да е изкривяване, придобито от годините работа като разследващ журналист. А може пък точно заради тази страст да станах такава. Разследвала съм случаи на корупция и злоупотреби с власт в известно телевизионно предаване. Вярвам, че журналистиката е призвание на всеки, който иска да промени света около себе си и има волята да преследва тази цел.

Отговор