Време за разкази: Нели Средкова – Случайна среща

Как грижата за себе си се оказва и грижа за другия?

0
самота - случайна среща
Снимка: Foter.com

Разказът Случайна среща е написан от Нели Средкова – един от авторите на Lifebites.bg. Сайтът приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете две нови рубрики, посветени именно на тези две теми – Време за поезия и Време за разкази – където освен текстове на утвърдени имена, може да намерите проза и поезия от млади български автори.

Случайна среща

от Нели Средкова

“Миризмата на изгоряло се носеше във въздуха. Беше се случило вече. Непоправимо. Непоправимото нито може да се залепи, нито закърпи, нито пришие, нито понагоди. Може само да се изгради отново.

Така е и с отношенията. Мислим си, че го има и винаги ще го има. Него. Нея. Тях. Мъжа с главно М. Приятелите. Или жената на живота. Но това не е така. Видиш ли проблем – отстрани го навреме. Иначе всичко ще отиде по дяволите. Или на майната си, както казваме ние. После върви го укрепвай.  Няма да стане. Затова го давай малко по-така… По благо. По-загрижено. Обичай бе, един път се живее. За кого я пазиш тази любов? Ама то, ако я няма вътре у тебе, какво ли ти говоря аз… Няма я!

Да, не ме гледай така жално. Жално ми е на мен, че без дом останах. Всичко изгоря. И без жена, тръгна си. Защо да не си тръгне? Какво хубаво видя у мен?! Пиене… Пиене… От време на време се мъчех да съм нежен с нея. Не ми се получаваше. Не защото не я обичах. Обичах я и още я обичам.

Ама, ей ме на, магаре съм. Не мъж, а магаре. Кога съм бил аз нежен?

Пък и за да си добър, трябва да го имаш вътре. А аз го нямах. Поправям се. Ама защо по трудния път трябваше да мина, за да го науча? Опитвам се сега да съм добър. Да съм по-мил. По-разбиращ. Ама явно доста имам да изкупувам грехове, като освен жената, само едно малко жилище имах и него вече го нямам. Цял месец как седя тук, на тая проклета улица. Обикалям – а на тази кофа за боклук, а на онази. Все нещо намирам да похапна. Сам се докарах дотук.

Ако повече мислех за себе си – аз да съм добре, щях и за жената да мисля. Знам, че аз за да съм добре, трябва да се грижа за нея. Щото и тя за мен. Знам го. Ама… ха! За к‘во ми е туй знание? Знаел съм. Нищо не съм знаел! Ако бях, нямаше да се стигне до кофите за боклук! Виждаш ли я тази бутилка? Преди време ги изхвърлях с десетки от нас, кой можеше да предположи, че само няколко години по-късно няма да лизвам дори, обаче ще ги събирам като скъпоценности за отпадъци?!”

Очите на стареца се навлажниха. Гласът му се измени. Твърд беше старецът. Твърд, но и мек едновременно. Загубите го бяха направили разбиращ. Жив.

“Още я помня оная миризма от огъня. Всичко ми изгоря пред очите. Всяка нощ го сънувам. И жената сънувам, но е вече късно. Не мога да я върна. Нито времето. Нито двете ми стаи, в които си прекарах живота.

“Жена под път и над път”

– ще си кажат някои. “И две стаи – това ли ти е?” Дааа, ама без любов и топлина живее ли се? Не е за стаите, ама я легни ти на тоя тротоар. Легни де! Айде спи сега тука. Яж тука. Живей тука. Няма слънце, няма студ. Друго е на топло, у дома. И жените, да, ама е различно да се прибереш у вас, да седнеш на масата и една блага женица с живи очи да ти каже: “Нямаше друго, само малко чорбица”.

Па ти да я погледнеш в тея живи очи и да видиш топлота. Да видиш, че тези очи те обичат. Чорба… чорба. Ама някой я е направил за тебе тая чорба. Знаеш ли какво е това, а? Нещо, което, ако изпиташ, трябва да си кажеш:

“Благодаря!”

Защото не си ли го кажеш, ако не го почувстваш тука… то ще отмине, както отмина при мен…

Хайде, със здраве! И знай, че ако се грижиш за себе си, заедно с това ще се грижиш и за нея. Но ако си мислиш само за момента и надигаш шишетата, някой ден ще ги събираш ей така като мен. Ама празни. За отпадъци”.

Мъжът стана. Тръгна нанякъде. Дали за още бутилки, или за да сподели мъката си с поредния минувач, склонен да го изслуша, никой не знаеше.

Иван се прибра у дома. Затвори вратата. Посрещна го самотата. Прегърна го в студените си обятия. Тя отдавна вече не беше негова гостенка. Беше съпруга. Беше винаги там. Присъствието ѝ с годините ставаше все по-осезаемо. В началото, когато започна да идва, барът беше пълен с алкохол. Но с всяко идване тя изхвърляше по някоя бутилка. С тях намаляваха и приятелите. Днес има само един Джак, който от година вече го гледа през стъклената витрина…

Приятелите не останаха, а и жени почти нямаше. Дори и някоя случайно да се появеше в живота му, не се задържаше дълго. Той всяка прогонваше. Вкопчваше се във всяка, само за да се откъсне от своята вярна спътница, която го чакаше у дома. Не ставаше. Жените не гледаха на тези мъже като на мъже. Или просто губеха интерес. Тръгваха си.

И той отново оставаше сам

Поседя минута-две у дома. Излезе. Само толкова издържа. На стълбището настигна възрастната съседка. Онази – без името, която само учтиво кимаше с глава. Беше с кучето си. Излизаха на разходка. Този път той първи ѝ се усмихна. Поздрави я. Взе чантата с боклук от ръката ѝ, за да го изхвърли. Това беше неговата първа грижа за себе си от толкова време насам. Така помогна и на нея. Вероятно и тя имаше нужда от компания. А и не се оправяше лесно с кучето на каишка и с торбата с боклук.

Разходиха се заедно. Поговориха си. Беше изненадан от живеца в тялото на тази 80-годишна старица. Пожела ѝ приятна вечер и се прибра у дома. Въздухът вече сякаш не тежеше толкова. Станало беше сякаш по-просторно. Дали защото и в душата му беше такова?

А самотата? Беше се скрила някъде. Вероятно го наблюдаваше. Но знаеше, че в момента той няма нужда от нея.

Иван излезе на терасата. Имаше нужда да подреди мислите си, да разбере как грижата за себе си беше в същото време и грижа за другия…


Прочетете още… Притча за волята и есенния лист

Отговор