Няма смисъл. Обявете час на смъртта

няма смисъл - празна пейка
Снимка: greg.simenoff on Foter.com / CC BY-NC-ND

Сещаш ли се за онзи момент в медицинските сериали, в който лекарите се борят да задържат нечий живот – реанимират пациента отчаяно и обречено – и накрая някой от екипа събира сили да каже: “Няма смисъл”. После поглежда към часовника на стената и посочва час на смъртта.

Няма смисъл

Каквото и да направят, няма смисъл. Не защото не са положили достатъчно усилия, не защото не са дали всичко от себе си, не защото няма какво още да се направи – сигурно има, а защото няма смисъл. Животът се врътва и излиза през вратата. Край.

Сега си представи себе си – бориш се да задържиш или промениш някаква ситуация, реанимираш я отчаяно и обречено, правиш всичко, на което си способен, правиш и това, на което не си способен, но не. Нищо не се променя, нищо не помръдва. Макар да не ти се иска да го признаеш, си наясно, че стоиш на едно място и каквото и да направиш, то няма значение. Защото няма смисъл.

Животът има своя посока и тя не следва правилото “Ако… , то…”. Няма линейност. Няма последователност. Той просто си събира нещата и излиза през вратата. Без обяснение, без да отговори на въпросите ти. Без дори да има намерение да отговаря. А ти оставаш насред нищото и докато обявяваш часа на смъртта, в главата ти рикошира отново и отново въпросът

“За това ли беше всичко?”

“Няма смисъл”. Това е едно от най-трудните за произнасяне изречения в големия, човешкия контекст. Защото изричането му е резултат от жестока вътрешна борба да реанимираш с последни сили в себе си

момиче под водата
Понякога единственото, което можеш да направиш, е да се примириш. Снимка: Foter.com

нещо, което отдавна си е отишло

или пък е било изначално мъртвородено, само че не си знаел или си отказвал да го видиш. И жесток урок – че животът не е логичен. Колкото и да се опитваме да го опитомим или да опитомим себе си в него, той всъщност представлява особена форма на хаос. В нея усилията невинаги водят до положителен, предполагаем или очакван резултат. Понякога се случва даже да не доведат до никакъв резултат. “Ако… , то…” невинаги работи. Няма логично обяснение. Няма и нелогично.

Тогава единственото, което можеш да направиш, за да се съхраниш и да продължиш, е да намериш сили в себе си и да се откажеш. Длъжен си да се примириш. Не да се предадеш, това е друго. Но да се примириш и да се откажеш, когато стане ясно, че каквото и да сториш, каквито и усилия да положиш, колкото и старание и душа да вложиш, това просто няма значение, защото… Ами, честно казано, не знам защо.

Просто защото така

Нужно ти е обяснение, за да сглобиш смислена картина и да намериш в нея някаква форма на успокоение, но го няма, няма от кого да го потърсиш, няма кой да ти го даде. Просто защото така и точка.

С тези спрели насред нищото ситуации е най-трудно да се помириш, защото никога не ти дават покой. Неизясненото вечно те човърка. По някое време след време ги мушваш в чекмеджето, наречено

“Така и не разбрах какво стана и защо”

и спираш да ровиш. В този миг обаче разбираш, че това, че не е имало резултат и се е стигнало до “Няма смисъл”, не значи, че е било напразно и не е имало смисъл за теб и за твоето личностно порастване. Извървял си дълъг път, а понякога той е по-важен от целта. Клише, но, както се оказва, животът обича клишетата.


Прочетете още… Невъзможните бъдещи планове: Времето, което нямаме

Отговор