Коледа наближава. Познаваме я не само по снега, украсата върху дърветата и сградите и светещите елхи. Но и по всички социални кампании, призоваващи ни да бъдем добри, малко по-добри. Поне сега. И да помогнем на някого в нужда.
Този празник е ценен, не толкова заради подаръците, които си разменяме, колкото заради усещането, че има нещо специално в него. И именно то се свързва с
усмивките по лицата на хората и чудесата
за които всеки говори, но за които светът така и не узнава…
Казват, че доброто трябва да е нещо тайно. Да е скришно. Никой да не разбира за него. Само ние да си знаем. Самата аз съм възприемала това като правило. Всеки от нас го е правил. Нали така ни учат…
Не го бях поставяла под съмнение цял живот. Допреди няколко месеца. Тогава попаднах на статия за двама младежи, направили нещо добро заедно. Сами разказваха за него. Бяха дарили пари, бяха се погрижили за бездомни животни, бяха помогнали на някого в нужда… Няма значение какво беше. Дори не помня. Помня обаче усещанията, които се породиха у мен. Противоречиви, натрапващи се и истински. Носещи една нова гледна точка. По-вярна. Поне за мен.
Първата ми мисъл беше: “Що за самохвалство?!”. Втората бързо и безцеремонно обаче я изтласка от съзнанието ми. И именно нея припознах като своя: “Защо да е самохвалство? Може ли да има по-добър двигател към нещо положително от личния пример?” Беше просто и озаряващо.
Всеки ни подканва да бъдем добри, но къде отива тази доброта? Не са ли лошите примери достатъчно, за да крием добротата си в редките моменти, в които тя излиза от нас? Не са ли лошите примери навсякъде? Не са ли във всяка минута пред нас – пред мониторите ни, на улицата, в градския транспорт… И не е ли точно личният пример онова нещо, което ни учи… на доброта?
Доброто е светлина
А всяко добро нещо, което някой създаде, бързо и припряно бива затрупано под собствените ни предразсъдъци. И така, оглеждайки се, виждаме само мрака и злобата, сковали света. А светлината дреме там някъде, посипана от скромност с дебел слой пепел.
Веднага в съзнанието ми изниква Мартин Топалов, за когото Lifebites.bg вече ви разказа. На 11-годишна възраст той решава да си пусне дълга коса, за да я дари за перука на онкоболен. Подигравките не го подминават. Огорчен, баща му разказва за своя син във Фейсбук. Резултатът – едно малко момче, на което всички ние се възхищаваме и двама приятели на Мартин, които са решили да направят същото.
Щеше ли това да достигне до нас, ако на случая не беше дадена гласност? Не! Всичко щеше да отмине, без да докосне никого. Без да промени никого. Без още двама души да повярват, че могат да променят поне малко нечий живот…
Светът отчаяно се нуждае от добри примери
Всяка дребна промяна, която някой прави към по-добро, заслужава да бъде споделена. Защото тя поражда мисълта у някой друг да постъпи по същия начин. Или по сходен. Или дори по по-добър. Ето защо не е проява на самохвалство да разказваме на другите за нашите добри дела. Тези постъпки вдъхновяват. Те дават вяра. И пораждат нови идеи.
И тук не става въпрос за користолюбие. Няма място за него. Нито за фалша. Защото нечистите помисли винаги проблясват, дори и зад най-миловидната фасада. Доброто се усеща. Винаги. Винаги.
Нашето желание за добро няма да се породи от нечий призив. Ще се породи от хората, които го осъществяват. Тези, които имат достатъчно в себе си, за да раздадат и на околните. На света. И тук идва въпросът за любовта. За това, че можем да дадем доброта и любов, само когато имаме вътре в себе си. Но това е друга тема…
