Просто едни камъни. Това представлява за средностатистическия турист тракийският култов комплекс край Старосел. Не можем да се сърдим за определението. Колкото и да се напъва човек да предложи по-красиво описание, достойно за огромната културно-историческа стойност на това място, то реално е едно огромно културно-историческо разочарование. Намерено, укрепено надве-натри, скрито зад дървена барака и щракнато отвън с простичък катинар. Толкоз! Гледайте и се гордейте, че сте българи! Нищо, че няма какво да видите. Дори да искате. Дори да насилвате въображението си. Нищо!
А помним ентусиазма, с който покойният Георги Китов и колегите му
археолози ровеха земята край Старосел
и се радваха на това, което излизаше изпод ръцете им. “Най-голямата открита досега тракийска гробница”, “най-големият открит досега тракийски царски комплекс с мавзолей”, “единствената гробница-хероон в Тракия с колонада”… Нищо от начина на експониране на комплекса в Четиньова могила и разположената на 2 км по-надолу могила Хоризонт не разказва къде си. Нищо не подсказва за тяхната ценност. Не се опитва даже да намекне. Нито скица, нито макет, нито адекватни информационни табели с конкретна информация къде се намираш, какво се е случвало тук и защо то е важно. Да не говорим за някакво интерактивно представяне на ритуалите и ритуалното поведение, характеризиращи мястото, както обикновено се прави, когато имаш да предложиш на посетителя наистина “просто едни камъни”.
Намерено и зарязано!
При все цялата уникалност на Старосел. Няма разказ. Няма контекст. Нещо насред нищото.
А мястото наистина притежава особена енергия. Когато влезеш в погребалната камера на Четиньова могила, мълчанието те натиска отвътре. Тишината има какво да ти каже и никак не се нуждае от думи. Но те кара да поседнеш за няколко минути на каменния цокъл и да я чуеш, надявайки се тайно другите посетители да надникнат набързо и да те оставят на спокойствие. Желанието да оставиш нещо, дар, идва инстинктивно. И понеже е забранено да се слагат монети в цепнатините между камъните, единственото, което можеш да направиш, без да оставиш следи от присъствието си тук, е да прелееш вода. Само няколко капки. Колкото да удовлетвориш вътрешния подтик.
После си излизаш, отново в мълчание
Докато пиша това, с тъга благодаря, че 7-годишната ми дъщеря не беше с мен в Старосел. Щеше да ми е трудно да я впечатля, камо ли да я запаля за силата и стойността на някога култово място, което сега изглежда толкова тъжно и празно. Тя щеше да види просто едни камъни. И не мога да ú се сърдя. Колкото и да ми се иска, не мога да го реставрирам и визуализирам, не мога да го “оживя” в собствената си глава, камо ли за нея. Мога само да го усетя и в някаква степен това да компенсира разочарованието от (не)видяното. Тази емоция обаче е само за лична консумация и е крайно субективна.
За културно-исторически обект не само с национална, но и със световна значимост, е нужно много повече от надежда да бъде усетен. Нужен му е живот след повторната смърт, на която изглежда обречен. Нужно му е на някой да му пука.
