Милена Петрова и нейните Истории като на кино

Милена Петрова - филм
Кадър от филма "Истории като на кино".

Фъстъци вместо пуканки, без 3D, въпросът “Искаш ли да отидем на кино?”, който всъщност е отговор на този “Дали ме харесва?”. Влизане през тайни входове, защото знаеш, че има такива, жената на касата, която ти казва “Хайде бързо, че започна”.

Помня една такава жена, отиваше ú името Таня. Правеше се на разсеяна, когато някое хлапе няма пари за билет и го пускаше да се шмугне до нея. Един ден Таня я нямаше, имаше некролог. Последният билет, който си купих от това кино беше за филма на Алфонсо Куарон Големите надежди по Чарлз Дикенс. Помня и онази специфична миризма, която се усещаше в кинозалите, както и когато лентата се скъсаше. Сега ароматът е на маслото от пуканки, а лента няма! 

Когато разбрах за документалния филм Истории като на кино, си казах, че това е сериозна работа! Свързана с многобройни проучвания – ровене из архиви, библиотеки, влизане в друг свят, мирис на стари пожълтели снимки и мастило.

Автор на проекта е Милена Петрова

 Завършва Драматургия в НАТФИЗ през 2014 г., но работата ú върху сценария стартира още във втори курс – тогава Драматургия за документално кино ú преподава Костадин Бонев. Всяка прочетена страница, всяка нова снимка, всяка среща с непознат и неговата интересна история, все повече дават живот на този сценарий… И най-вече смисъл той да бъде реализиран.

По-късно Милена се среща с режисьора Атанас Христосков, който първоначално е скептичен. Приема това като дежурното ровичкане в миналото.

“Какъв е смисълът? Напразно ще дълбаем в раните“, казва на Милена Петрова, но в следващия момент в главата му нахлуват спомени от детството, кино преживявания и вълнения с приятели и близки хора… Тогава си дава сметка, че “не киносалоните са важни, а емоциите и спомените на хората”.

Филмът Истории като на кино е готов и си има своята история! Разказва я Милена Петрова.

11216092_10205833327486837_1513296938_n
Милена Петрова

Здравей, Милена! Ти си на 24 години. За някои хора сигурно ще е странно как толкова млад човек, който е израснал във времето на големите търговски центрове и кината в тях, се обръща към старите кина. Клишета, нали?! Каква е историята на Милена и старите софийски кина?

МИЛЕНА: /смее се/ Според мен възрастта не е обвързана с отношението към града или към изчезващите части от него, към това, което постоянно се променя. Това в никакъв случай

не е носталгия към отминалото време

не е и конкретно свързано с нещо от личния опит.

Много по-голямо е – чувството, което се създава в атмосферата на един град, която се оформя от хората, които го населяват, от начина на живот, който водят в него, способността им да се наслаждават… Ами да, замисли се, едни такива места са киносалоните.

Кои киносалони?

МИЛЕНА: Тези, за които ние разказваме. Знаеш ли, че още от етапа на развитие на филма, всички започнахме да ги наричаме “старите кина”, дори и да става дума за функциониращия салон на кино Одеон. Все едно те са нещо като

портал към отминало време

много далечни, но все още съществуващи персонажи – романтични и скромни. Нещо такова се получава. А като говорим за време и възраст изобщо не съм толкова далеч от сериозните събития около приватизацията на киносалоните.

Всички около тазгодишното честване на 100-годишнината на българското кино би следвало да са признателни на салона на Модерен Театър, защото съществуването му по това време е спомогнало за първите филми–хроники. В момента този салон на бул. Мария Луиза е частна собственост, която се руши.

Парадокс! А сградата е изключително важна за културния облик на столицата ни. Сега разбираш ли защо такъв тип недоразумения карат един млад човек да се обръща към старите кина?

/Просто кимнах с глава, напълно я разбирам./

11159217_10205833333686992_1051209498_o (1)
Филмът “Истории като на кино” на Милена Петрова.

Коя беше първата стъпка от проучванията?

МИЛЕНА: Беше свързана с няколко прекрасни книги за живота на София, които разказват историята ú от началото на миналия век, а след тях всякакви хроники, изследвания и изключително полезните статии на Петър Кърджилов, блоговете за стара София, снимките от Изгубената България /сайт, създаден от Пейо Колев/, статии от вестници и стари кино афиши.

Естествено и дълги разговори с хора, влюбени в тези киносалони. Впоследствие с Атанас Христосков решихме, че цялата тази информация ще бъде достъпна на официалната страница на Истории като на кино, а иначе във филма ще се спрем върху личните истории на персонажите, които избрахме, сглобявайки една цялост, която разказва за всички тези места.

11262333_10205833338607115_1165305858_n
Кадър от филма, дело на оператора Георги Маринов.

И кои са всички тези избрани места?

МИЛЕНА: Пак ти казвам, не се спираме хронологически на историята на киносалоните, въпреки че на сайта на филма може да бъде видяна подробна карта и информация за тях. Разказите са свързани с едни от най-емблематичните салони – Култура, Славейков, Изток, Модерен Театър, Витоша, но не само с тях. Знаеш ли какви истории има в кината в периферните столични квартали като Надежда и Княжево. Те

продължават да бъдат важни места за хората

защото всеки един киносалон е много, ама много ценно място. И продължавам да твърдя, че има начин поне някои от всички тях да съществуват, защото има достатъчно хора, които да ги посещават. Въпреки повсеместните опити да се втълпява, че обществото няма интерес към такива места.

pane-06
Джони Пенков, Здравко и Ангел от сдружение Pozor са хората, с които Милена Петрова иска да се срещне от самото начало на снимките.

А хората, как намери хората?

МИЛЕНА: Предварително знаех, че много искам да се срещна с преводачката на черно-бели филми от кино ОдеонНели Червенушева, Джони Пенков, Здравко и Ангел от сдружение Pozor. Тези “позорни момчета” са страхотни и съм благодарна, че ги има и правят всички тези събития, свързани с кино. Иначе търсих хора, които са работили в киносалоните, какъвто е плакатистът Любен Стоев. После се запознах с Митко Митев от кино Влайкова, Наско Христосков имаше късмета да се срещне с него. Заформи се една добронамерена енергия и хората започнаха да ни говорят за други интересни разказвачи.

Нещо като “предай нататък”?

МИЛЕНА: Да, абсолютно. /Смее се/ В един момент ставаш напълно обсебен от идеята за филма и започваш да разказваш на всички, те се вдъхновяват и приемат нещата лично, сещат се за интересни хора, изпращат те при тях и така… луда работа.

pane-03
Едно време…

Разбрах за един изключителен човек, който си срещнала в киното в Княжево. Разкажи за него, вярно ли е, че има афинитет към различни столове?

МИЛЕНА: Той става изключителен още като чуеш името му – Калитко. Поет, майстор и най-верният приятел на киното в Княжево, в което работи 40 години и поддържа цялото читалище. Има чудесна колекция от различни столове. Каза ми – “Всеки стол е различен, както е различен всеки човек… и така трябва да бъде.”

 Всичко това може да звучи много наивно, но е впечатляващо как срещаш хора, които посвещават живота си на нещо, което други разрушават по всякакви възможни начини. Въпросната

сграда на киносалона

дълго време е била отдавана под наем за строителен склад за наем под 50 лева. След това Калитко и хора от Сдружение за Княжево полагат много усилия, за да я разчистят и облагородят, за да може в нея отново да се правят прожекции. В същото време всеки детайл от салона е специално конструиран заради специфичната акустична среда, която се създава вътре. Само си представи какви възможности дава такова място!

pane-07
“Всеки стол е различен, както е различен всеки човек… и така трябва да бъде.”

Тийнейджърските ти години са били в Княжево, доколкото разбрах, но помниш ли първото си посещение на кино и кой филм гледа?

МИЛЕНА: Аз имам стремителен първи пробив в киносалона на Култура с Черна котка – бял котарак, хваната под ръка от баща ми и майка ми. Много добре си спомням, че не можех да повярвам за каква какафония става въпрос на екрана. След това, за да успокоят страстите ми, родителите ми купиха едно плюшено мече от магазин втора употреба в Красно Село, за който непосредствено след това разбрах, че е бивш киносалон. Много информация ми дойде в този ден, явно още тогава се е формирала идеята за този филм.

pane-01

Пътувала си много из Европа, била си на много фестивали. Каква е ситуацията със старите кина в другите европейски градове.

МИЛЕНА: /спира да се смее/ Ще си позволя да отворя въпрос за мултиплексите. Истории като на кино не изразява негативна позиция срещу тяхното съществуване и съвремието, което изисква своите промени. Филмът разказва за една атмосфера, в която има отношение към съществуването и на по-малките киносалони, тези с по-различна програма, в която могат да се видят ретроспективни програми на световни кинематографи.

И да, тях ги има навсякъде, както и големите мултиплекси.

Онези специални места

с богатите програми, някои, които са съчетани и с барове и места за концерти, ги има в другите европейски градове. Става дума за отношение към културния живот на това място и начините той да се обогатява. В Белград има страхотна инициатива на студенти, които се борят за запазването на кино Звезда в центъра на града. Това е кампания, в която можеш да се включиш и със скромно дарение. Дано да се справят. На тях им е само едно. А е хубаво да има киносалони, нали?

Аз нямам какво повече да допълня. Отговорете си сами.

Ако искате да прочетете и за ситуацията в съвременния български театър, то е време да ви срещнем със страхотния Стоян Радев, който има какво да ви каже. Не само за хората в салоните, но и за тези на сцената, както и за още толкова много други неща…
СПОДЕЛИ
Предишна статияИзкуството на дрямката
Следваща статияДа си играеш с огъня
Радослава Топалова
В първи клас исках да стана космонавт, а след това да танцувам с пера по тялото, точно като онези наперени жени от пищните италиански телевизионни предавания. И двете бързо отминаха – не бих издържала тестовете на НАСА, както и да се разхождам по пухове и чорапи на сцена, но някак естествено музиката и изкуството са част от живота ми. У дома гости се посрещаха на фона на Queen или класическа музика. Продължавам тази традиция. Животът ми е колоритен, но си е мой. Ще ви запознавам с хора, които смятам, че са вдъхновяващи, смели, умни, талантливи и органични. Ако ми се доверят, значи са ми повярвали. Правила съм стотици радио интервюта – добри и направо ужасяващи, с някои се гордея. Срещите с различните хора са като психологически експерименти – трябва да ти стиска, но и да знаеш, че не знаеш какво те очаква!

Отговор