Твоята пролет, дядо…
е пролетта в която те оставих, уж за малко.
С хапчетата преброени, както дните ти, тогава не знаех.
И с детски нетрезва глава си стегнах багажа, ще се върна скоро.
Ти не повярва, не повярва, не ме оставяй, моля те, не така, не сега.
Не е толкова далече, дядо-татко.
Ти си моят пристан, аз съм твоята платноходка. Очите ти – мой фар, ръцете ти – котвата, дядо.
Ще е още лято, ще си дойда по-щастлива.
Да се пазиш, хей!
Стискаш ръката ми, не ме пускаш, декорът е болничен сега.
Тлееш до мен, а очите преливат от сълзи – целият ти живот днес вали.
В тези шоколадови реки, нефтени капани.
Младостта ти, дядо, и войните… на живота, по-леки от фронта.
И кирпича и крана, и децата, самотите.
Остави морето несъзряно, книгата – недочетена, домът – да се рони…
Дърветата да се гърчат, градината да буренясва.
– Щастлив ли беше, дядо?
– Не.
Изтича по пода твоята минута и завинаги ще бъде пролет
Дядо все още ме тегли с шейната. Почти няма сняг. Той стърже земята, но ме тегли, защото е дядо.
Дядо.
* През 2014 г. стихотворението е отличено на конкурса “Пролет моя” с жури и председател Евтим Евтимов.
