Абитуриенти през 90-те – за неволите с усмивка

абитуриенти
Финалистка от конкурса на Dir.bg "Най-красива абитуриентка" - Полина Ичкова (вляво) и победителката за 2014 г. Невена Кръстева (вдясно). Снимки: Dir.bg и www.stefanrusanov.com

Хал хабер си нямам какво представляват баловете днес. Нямам познати деца, които завършват сега, отдавна не съм виждала абитуриенти, че и не живея в България от няколко години, по стечение на обстоятелствата. Обаче чета новини. Гледам българска телевизия. И знаете ли как ми изглеждат нещата? На моменти страховити!

Набиват се на очи жълтите родни “медии”, които се

надпреварват коя ще изкара най-идиотските снимки

на абитуриентки в тоалети, наподобяващи онези на леките жени. Колкото и да се опитваш да не ги забелязваш, неприятно много хора ги копират, споделят, включително и уж сериозни издания.

А освен странните творения, има още много красиви момичета, облечени скромно и стилно, без излишни неадекватни претенции. И ненабиващи се на очи момчета, които просто се забавляват със съучениците си и се държат също толкова кавалерски към дамите си, както го правеха пичовете по наше време.

И как не – нищо сензационно няма в тях. На тези деца вероятно им е неудобно от начина, по който изтипосват поколението им. А тези, готините и скромните, ги има и никак не са малко, да не казвам, че може и да са по-голямата част от завършващите. Почти всичките ми приятели в България, които имат наблюдения върху абитуриентите сега, го потвърждават.

абитуриентки
Някои абитуриенти залагат на скандалното, за да привлекат внимание. Тактиката определено е успешна.

Е, добре, от 1-2 години в медиите взеха да се забелязват и зрелостниците, които се

отказват от тоалети или празненства, за да помогнат на връстници

Но редом с това, колегите все пак по стар сеирджийски рефлекс продължават да си търсят онези чалга-фенки, които са надянали оскъдните безбожно-скъпи парцали на иначе стройните (или не дотам) тела. Пък и явно не е да липсват. Но не за това иде реч тук.

Чудя се тази година кое ще надделее в медийното отразяване – чалгата в журналистиката или здравият разум? А покрай това си мисля – как се чувстват абитуриентите днес? Какво ги вълнува? Защото за нашето поколение това беше невероятен момент. До него много неща бяха голямата неизвестна, забраненият плод, а в този миг те ставаха официално позволени. И с какъв трепет само ги чакахме.

За повечето от нас това беше нощта на първото напиване или дори да сме се запазили трезви, това е било първото официално позволено консумиране на алкохол, ако щете вярвайте. Това беше още нощта на първото пристъпване в лъскав ресторант. Да не говорим, че за първи път обличахме официален тоалет. Честно казано,

чудно ми е каква е тръпката на днешните абитуриенти

които всичко са видяли и опитали доста преди заветния бал.

20160516_010140
Нас през 90-те ни вълнуваше дали ще се чувстваме комфортно в тоалетите си и дали ще можем пак да ги обличаме.

На никого през ум не му минаваше да тегли кредит за рокля. Изобщо не бяхме чували за силикон за бала. Не се правеха ала-сватбарски джамбурета за хилядарки в ресторанти. Родителите ни събираха по-близки гости у дома. Комшиите помагаха с каквото могат. Един ще опържи 200 кюфтета, друг ще наточи от домашната ракийка. Ей така функционираше системата.

Случи се така, че ние трябваше да мислим за бала баш посред прочутата жан-виденова зима. Познайте каква мисъл падаше. Цените бяха полудели – хвърчаха с часове нагоре. Левът се обезценяваше, а ресторантите искаха да им се плаща в долари.

На мнозина обаче не ни пукаше особено с какво ще се накиприм. Разбира се, искахме и се стараехме да изглеждаме добре, но не сме налитали на модни скъпотевини, които да изцедят и малкото останали силици на родителите ни. Който можеше да си го позволи, го правеше, но някак не се набиваше на очи. Беше си готин, ведър, както обикновено. После ставаше ясно кой какво откъде и в крайна сметка никакво значение нямаше. Пък и като цяло на повечето в главите ни имаше основно кандидатстудентски изпити. Университетите бяха малко, не се влизаше просто така.

За бала някои искахме да имаме

нещо по-специално

ама някак често на българското налитахме – една беше луднала по тоалетите на Фани Пападопулу, друга по шапките на Ирина Сардарева. Масово си шихме тоалетите по поръчка. То не, че това беше евтино. През виденовата зима, когато животът поскъпваше най-неочаквано, майките ни събираха по две заплати, за да купят два метра плат за сако. И то на фигура тип строен миньон.

20160516_005755
Абитуриенти през 90-те години.

Някои от нас си купиха роклите в последния момент – от пазара в Пазарджик (че по-добре звучи). Какво като била евтина и памучна отгоре на това? Важното е, че е ефектна! Да, това е ключовата дума, към която се стремяхме – оригиналност, съчетана със стил и по възможност – изисканост. Та въпросната пазарджишка рокля беше бяла на черни петна, следователно за пълен ефект придружител стана далматинецът на комшиите. И един също толкова ефектен шал с пера за акцент. Воала!

А по времето на родителите ни да видите. Нашето е тотална снобария, сравнено с тяхното. И то в малките населени места. Тайно се уговаряли шивачките,

да не се разбере кой с какво ще е облечен

Някои чак от зор при роднини в друг град си шиели.

Други абитуриенти пък се сещали две-три седмици преди бала. Ама всички шивачи вече заети. И какво – купували отнякъде плат и търсели изостаналите без поръчки. Пък даже да са с едно око и с прякор Кьоравия. Не се шегувам, действителен случай разказвам.

При въпросния Кьоравия пробите са били а днес, а утре, а… надали. Демек, взимаш си тоалета на деня и приятно изкарване. Той и ефектът кьорав – не смееш да се покажеш на града, та трябва да влизаш през задния вход на ресторанта. Правено, струвано – за като пораснеш докарано. Не е проблем. След години ще имаш на какво да се смееш и да ти топли сърцето.

А отпред градчето наредено в шпалир и оглежда абитуриентите, които минават по двойки. Обсъждат ги, радват им се, клюкарят ги, цъкат с езици… Това май и днес е останало в някаква форма извън големите градове. Ама пък колко е готино, като си го спомниш след години.

Kavarna 2015 02
Парад пред погледите на всички – тази традиция се е запазила и до днес извън големите градове. Снимка: kavarna.bg

Грима си го слагахме сами – кой колкото може

Или в по-благоразумните случаи – близки, роднини, комшийки, които я разбират тази работа. Бижутата – масово евтини, но ефектни тенекета. В краен случай сребро с марказити – ситни, половината падат същата нощ. Или ако са готини, си ги менкахме с приятелки, които нямаха същия ден бал.

Виж, фризурата си беше сложна работа. Малко по-рано се налагаше да се уговориш с фризьорката да те вмъкне в програмата си, ако не си придобил умения по навиване с ролки и нямаш подръка някой, който знае що е то. Няма пробни прически, няма нищо. Отиваш на деня в уговорения час, казваш си желанието и тя, доколкото може, го изпълнява. И понеже не бъкаше от салони, но пък бъкаше от абитуриенти, част от момичетата си бяха с бетонирани от сутринта кокове.

Е, може спонтанно да ти боядиса със спрей половината от косата по собствено осмотрение в жълто, понеже си имала неблагоразумието да я накараш да затъкне жълто цвете за акцент между черните къдрици. Ама карай, по-артистично е, че и със сигурност оригинално. Тъкмо ще си актуална – докато е светло показваш повече дневната страна на прическата (нескопосно пръснатото жълто), като мръкне завърташ на нощната страна. Nice, а?

За колите също може много да се говори

Както и сега, по наше време също беше важно да се придвижиш с нещо в големия град. До класната, до училището и после до ресторанта. Разстояния са, нямаш време, няма как. Обаче като цяло разчитахме на подръчния материал, така да се каже. Возеше ни гъзарския червен Нисан Микра на комшията. Или служебната кола на татко. Или на поканен роднина тъкмо внесената от Германия кола на старо, ама то ново по наше време рядко се намираше, та не правеше впечатление. И се комбинирахме – една кола вози 1-2 абитуриенти и учител например.

562478_10150698059338589_1151438469_n
Балът беше важен, но той бе само глътка въздух в усиленото четене за кандидатстудентските изпити.

Ние не брояхме до 12, но понякога шофьорите ни натискаха клаксоните. А това да се покажем през прозореца – през ум не ни минаваше… Но и с клаксоните невинаги се получаваше – ако ти се случи да си в криво време в колата, като например когато съобщават новините по радиото, няма клаксон. Пък и какво толкова, като се замислиш. В малките градове пък какви коли? Кой пеш, кой с рейса. Важно е да си там на шпалира.

Между другото, ресторантите вече бяха отворили врати за абитуриенти по наше време, но до няколко години преди това баловете се правеха по столовете на училищата и заводите. Организирано и с програма. На един ще му пее Чочо Владовски, на друг Тоника, на трети Слави Трифонов (вече в наше време). Мис и мистър бал се избираха, игри се играеха. И си беше супер як купон, ако трябва да сме честни.

Защо ви ги разправям всичките тези неща ли?

Защото, както каза една моя приятелка, младостта е най-хубавото нещо в живота! Защото няма значение какъв си бил на бала, ако станеш добър и успешен човек след него. Важно е да правим грешки и не бива да ни се отнемат, но още повече е важно да се учим от тях! Сегашните абитуриенти едва ли са много по-различни от онези, които бяхме ние. Може би ексцентричните са повече, въпрос на съотношение.

Затова искам да се обърна към всички млади хора, сегашни и бъдещи абитуриенти. Бъдете ентусиазирани, мечтайте, бъдете актуални и търсете вниманието! То може да ви донесе много позитиви и хубави емоции. Може дори да ви дадат за пример в най-добрия смисъл! Но бъдете наясно, че търсенето на внимание може да ви направи и смешни. Това изобщо не е проблем, ако си направите правилните изводи. И ако след време се върнете към грешката с усмивка.

medium-20150525-SUPCXGVWAVG-1432544014
Бъдещи лекари, учители, журналисти, програмисти, бизнесмени? Децата днес ще успяват утре и това е по-важно от всичко.

Вижте още: Ако Пепеляшка беше абитуриентка

СПОДЕЛИ
Предишна статияАх, тези прекрасни музеи!
Следваща статияМомичето на покрива
Кристина Колева
По натура съм любопитка, по душа съм скиталка. Само с това мога да обясня факта, че от няколко години живея в чужбина, макар от цялото си сърце да обичам България. Обичам да се смея, плаша се от скуката. Естествено, дай ми да пътувам, да срещам нови хора, да опознавам нови места. Обикновено съм кротка, но вътре в мен винаги напира една бунтарка. Всъщност, затова станах журналист преди има-няма 20 години. Обичам да разказвам, но преди това внимателно проверявам всяка подадена ми информация. Това трябва да е изкривяване, придобито от годините работа като разследващ журналист. А може пък точно заради тази страст да станах такава. Разследвала съм случаи на корупция и злоупотреби с власт в известно телевизионно предаване. Вярвам, че журналистиката е призвание на всеки, който иска да промени света около себе си и има волята да преследва тази цел.

1 КОМЕНТАР

  1. Значи, ако си присъствал на ексцесиите от бала на по-голям брат или сестра и имаш поне 2 грама мозък в главата си, то твоя бал коренно се различава от всички идиотщини.
    1. Уведомих майка и татко, че сбиране на родата няма да има.
    2. “Костумчето” го ши една моделиерка, но и там нямаше изцепки – полата -черна, дълга с чупки после съм я носи при други официални поводи
    3. Фризьорка и гримьорка нямах.
    4. Кола също не съм търсила.
    В деня на бала майка и татко дойдоха в квартирата и се почерпиха с хазайката. Е, имаше суетене около мен. Ололо 17ч всички излязохме заедно. Аз бях с нещо, което наричах “прическа” /навити букли с маша/ и делнични дрехи. На гърба си носех преметната закачалка с “костумчето”, скрита в тестилен цветен плик от хорските очи. На раменцето – сак с обувките и чантичката. Бях се уговорила със съученичка, която живееше на гърба на училището на квартира, да се преоблека при нея в определения час. И така се изпратихме на едно кръстовище. Мама и татко поеха за жп гарата -аз за съученичката. Другото после е ясно. Кола не ми се е налагало да търся, защото ресторанта беше на 300 м. от училище и дори се наложи да минем в шпалир /сега му викат “дефилиране”. Туйто. Отбелязвам със задоволство, че и до днес се радвам, че спестих на родителите си ужаса, който преживяха със сестра ми. Аз също го изживях, впрочем. И, само за протокола: изкарах си чудесно!!! 🙂

Отговор