Днес за пръв път живях щастливо. Почувствах истинска радост. Тук и сега, във всеки един момент. Излязох на лов за коледни подаръци за близки и приятели и покрай тях купих и за мен. Не си казах, както всяка друга година по това време – “Тази прищявка ще почака, сега нямам време/сили/пари да я избирам/нося/платя”, или “Не, трябва да помисля най-напред за всичко останало”, нито “ще дойда друг път”…
Този път поставих себе си наравно с другите, които исках да зарадвам и които смятах, че заслужават. След което не изпитах чувство за вина.
Изпитах радост
По детски звънлива, широко изписана на лицето, тръпнеща в очакване да се прибера и да разровя торбите. По пътя не се лиших от още удоволствия. Наминах през открития коледен базар, за да послушам песните и представлението. И да опитам от любимите ми бретцели. И си позволих още една дълго отлагана, но наложителна покупка за домакинството. Момичето от миналите ми Коледи щеше да изпадне в ужас. Но не успях да видя втрещеното ú изражение. Не чувах критичния ú монолог. Нещо в мен се беше пречупило.
Нарекох го отложеното щастие.
Онова, което си пожелаваме, но чийто ред все не идва. Защото имаме нещо по-спешно на главата. Защото живеем заради очакванията на другите. Или заради представите ни какво очакват другите. Защото си налагаме търпение, само че криворазбрано такова.
Като декоративните свещи, които внимавам да не изгорят прекалено бързо и паля само когато имам гости или съм изчистила. Като бутилката шардоне, което пазя за
“специален” случай
Като джинджифиловите сладки, които ми подариха и които ще отворя чак в неделя за чая с приятелка. Макар че има толкова още варианти, с които мога да я почерпя.
Като безброй други неща, които пазя. Които се боя да изхвърля. Които отлагам да използвам. За кога? Един Плюшкин знае!
Вероятно синдромът на героя от Мъртви души е познат и на вас. Може би сте чели за него в романа на Гогол (където от страх да не се мине с цената, Плюшкин не продава продукцията от имението си, а я оставя да изгние). А може би самите вие носите стари, кърпени дрехи, защото пазите новите, хубавите за специални поводи. Не, не сте смешни. Но не сте и рационални, макар че повечето Плюшкиновци точно това си мислят. Просто така сте възпитани. Така СМЕ възпитани.
“В делник Мара гиздава, а на празник – миздава”
е народна мъдрост, която майка ми, за разлика от Google, помни. Чула я е от своята баба и на свой ред ми я предаде в някакъв момент (сигурно повратен в колебанията ми кои дрехи да облека за училище). Не помня конкретния повод. Помня, че попитах какво е „миздава“ и от обяснението разбрах, че така изглежда някой, който си е износил хубавите дрехи и вече няма нищо сносно за обличане.
Такова е било мисленето тогава. Не само у дома. Цял един народ е нямал. Недоимък, който вече не е актуален. Днес все
още ни липсват много неща
но способността да сме независими от ограниченията на бита не бива да е от тях. Нито желанието да изпитаме наново някогашните ценности. Стремежът да докажем, че утре-тата и очакванията са различни неща. Или пък този да разчупим стереотипа “за благото на другите”.
Съобразяването, както и мисълта за утрешния ден, не са излишни. Ала заораването в техните крайности не ни прави полезни нито за другите, нито за бъдещето. Още по-малко за нас.
Така че, да се поставим в центъра на вселената, където е мястото на всеки пълнокръвен човек. Да бъдем гиздави. Огрени от топли пламъци в студени делници. Освободени от неразчистена плюшкиновщина.
Да бъдем тук и сега
Да бъдем щастливи. Защото само истински щастливите хора могат да бъдат безусловно добри.
Не само по Коледа.
