Личният пример. Или: В какво ви превърнахме, деца!

майка и дъщеря
Да завиеш детето си с обичане... е безценно.

“Мамо, ти ме завиваш с обичане.”
Изстреля го просто ей така, от нищото, както си седяхме на дивана и аз давах обичайните наставления с интонация, която стремглаво препускаше нагоре. После изхвърча по коридора. А аз останах – прикована на мястото си, онемяла, шокирана…

Мили Боже, успях ли!

Само на 4 е. Има да ни се случат още толкова много неща, всичко ни предстои. Нима е възможно фините ú, чисти, невинни сетива да са уловили още сега това, което си бях поставила за първостепенна житейска задача!

mum3
Личният пример е не думи, а действия. Които правим и които спестяваме.

Често ме кара да се замислям…
Казват, че

когато имаш дете, всичко е по-различно

Съобразяваш се повече, опитваш се да му спестиш, доколкото е възможно, болка и разочарования, щадиш го. Червената лампа на личния пример мига неуморно.

Крещиш като обезумял “Не си бъркай в носа”, “Не яж с ръце”, “Не удряй”, “Не бъди лош”, “Не обиждай”… После го чакаш да заспи. За да мушнеш спокойно показалец в носа си и да изпсуваш сочно, защото всички до един са боклуци, а животът е гаден. Защото всичко хубаво рано или късно умира, а радостта от това да бъдем заедно постепенно отстъпва място на взаимното понасяне. То, впрочем, често е непоносимо. А отговорът на въпроса “Защо тогава?” е вътре в нас – заради нас, не заради децата.

Няколко часа по-късно всичко започва отново.

Кълнем се, че не можем да търпим лицемерието у другите, но често собственото ни непризнато лицемерие към самите нас достига такива размери, че ако се погледнем отстрани, ще се отречем от себе си. А те, нашите деца, ни гледат именно отстрани. И виждат всичко, най-вече онова, което никога няма да ни простят и заради което някой ден ще ни намразят – личния пример, който си мислим, че НЕ даваме. Прикритото.
Онова, което сме, докато спят или си мислим, че не ни забелязват. Обичането, с което ние не се завиваме.

Веднъж като дете отидох на гости на съседското момиченце. Само майка ú беше вкъщи, наближаваше обяд и тя заяви как трябва да приготви нещо за ядене, защото “оня” ще се прибере да се нахрани. Малко след това си тръгнах. И повече не стъпих у тях.
Още помня как изтрещя в ушите ми това “оня” – студено, ядно, ненавистно.
Обръщение, което

оставя грозни белези в детското съзнание

особено ако се чува всеки ден. Обръщение, което гради изкривена представа за нормалност. Обръщение, което създава всички предпоставки да бъде възпроизведено след 20 години – в ново семейство и с друго дете. Защото личният пример е най-важен!

По същото време моите родители се наричаха един друг “Маце” и целият ни дом беше завит с обичане. А аз мечтаех за същото и някак инстинктивно усещах, че компромисът с личното щастие на възрастните е непосилен за раменете на децата. Сега знам, че е и вреден. Примери за последствията от това по детските площадки има безброй.

mum
Понякога любовта се усеща поотделно.

Затова я завивам с обичане сама. Исках да усеща любовта ни, макар и поотделно, отколкото потиснати мечти, хлад и отчуждение заедно. И се опитах да ú го обясня така, както правя с всекидневните неща – честно, макар да знаех каква болка ú причинявам в онзи момент. Погледнах в обърканите ú очи и казах:
“Мама и татко повече не се обичат, но теб ще обичаме винаги, защото ти си нашата звездичка. Понякога се случва така и всеки от нас е длъжен да намери друг човек, когото да обича и с когото да бъде щастлив”.

По-късно скъп приятел на достолепна възраст възкликна: “Браво, малката! Казала си ú това, което много хора цял живот не намират сили да изрекат”. И ме прегърна – за кураж.

Думите ú онази сутрин ме свариха неподготвена. Може би дойдоха твърде рано. Все пак всичко ни предстои…
Но днес още повече вярвам, че личният пример е най-важен. Много ми се иска един ден детето ú да изтича при нея и да ú каже: “Мамо, ти ме завиваш с обичане”.

Посяла съм семенцето.

Вижте още: Силата на личния пример

 

 

Отговор