Халед Хосейни за живота насред бомбения грохот

Лекарите са много талантливи пера, да знаете. Знаят как да поправят сривовете в телата и сигурно затова умеят да стимулират и ума, и сърцето. Отвътре някак, като вълшебници с магически пръчки. От личен опит го казвам. Но не за личен контакт ще разкажа днес. А за един от писателите, които напоследък са ме стиснали за гушата – лекар по професия. И автор на страхотни бестселъри по призвание. За Халед Хосейни става въпрос. За ловеца на хвърчила, който насред ехтящите планини вижда омаята на хиляда сияйни слънца. Но ако не сте го чели – не става дума за романтика и любов. А много повече за война, за живот на ръба, за разруха и за дълбоки житейски драми.

Халед Хосейни се ражда в елитно и богато афганистанско семейство на 4 март 1965 г. в Кабул. Баща му е дипломат, а майка му зам.-директор на голямо училище. Заради работата на бащата семейството пътува между Афганистан, Иран и Париж. Докато са във френската столица, Съветският съюз окупира Афганистан и семейството

взима решение да потърси политическо убежище в САЩ

Халед Хосейни
Халед Хосейни. Photo credit: ALA – The American Library Association via Foter.com / CC BY-NC-SA

Много хора, приближени към кралското семейство и предишното управление на страната, изчезнаха безследно, изгниха в затворите или бяха убити. Страшни неща чувахме за познати, приятели, дори членове на семейството ни. Беше нереално и в същото време удари дома ни по толкова реален начин“. Това казва афганистанският писател, връщайки се назад в спомените, за решението на семейството му да потърси убежище след окупацията през 1979 г.

През 1980 г. родителите на Халед, заедно с тримата му братя и единствената сестра, пристигат в Калифорния. Установяват се в Силиконовата долина, където живеят и днес. Халед Хосейни завършва с отличен успех гимназия, после следва медицина и близо 10 години дори работи като вътрешен лекар. Създава фондация на свое име, която подпомага бедстващи афганистанци с хуманитарни помощи. Посланик на добра воля е на Върховния комисариат за бежанците на ООН.

През 2003 г. се връща в родината си – 27 години, след като е видял Кабул за последно. В интервю пред Комисариата за бежанците на ООН през 2007 г. споделя, че е изумен от видяното. Физически инфраструктурата и големи части от Кабул са разрушени. По улиците е пълно с вдовици и сираци, ветерани от войните, хора, инвалидизирани от бомби и снаряди в собствените си домове и по родните си улици. Редом с тях – реално присъствие на оръжия. Нещо, което не е виждал през 70-те години там. През новото хилядолетие и след талибаните градът му се вижда претъпкан с народ и замърсен – нищо общо със спомените му. Но пък във въздуха тогава, през 2003 г., се усещал онзи неподправен дъх на надежда и оптимизъм. Който кой знае дали все още го има…

Халед Хосейни
Халед Хосейни. Photo credit: summerspot via Foter.com / CC BY-NC-ND

Хосейни е автор на 3 книги и всичките са абсолютни хитове

Бестселъри буквално. Във всяка от тях вплита части от личната си история и отпечатъците в сърцето, които мирен Афганистан от детството му е оставил. Книгите не са автобиографични. Но са живи, вълнуващи, от онези, които се изчитат не на един, а на половин дъх. И те карат да мислиш за тях, за фабулата, за въпросите, които поставят, още месеци след това. Ако не и повече.

Няма да ви разказвам повече за книгите на Халед Хосейни. Вярвам, че няма да съжалите, ако ги прочетете, в случай, че още не сте го направили. За да ви дам лека идея за това, което ви очаква, подбрах специално за Lifebites.bg някои цитати от Ловецът на хвърчила и Хиляда сияйни слънца.

За Афганистан, миналото, вярата, живота и смъртта
от перото на Халед Хосейни: 

“Афганистанците са независим народ. Те се прекланят пред обичаите, но ненавиждат правилата.”

“Ние, афганистанците, сме меланхоличен народ, нали? Често си отдаваме на прекалено самосъжаление. Вдигаме ръце пред загубите и страданията, приемаме ги като част от живота, дори като необходимост. Животът продължава, казваме ние…”

Афганистан
Кралската гробница в Кабул. Photo credit: PJ Tavera Photography via Foter.com / CC BY-NC-ND

“Това е историята на нашата страна: нашественик след нашественик. Македонци. Сасаниди. Араби. Монголци. Сега руснаците. Но ние сме като стените на онази крепост ей там. Толкова сме очукани, че не сме за гледане, но все още ни има.”

“Децата са нарочните жертви на съветските противопехотни мини. В статията се разказваше, че руснаците обичали да крият експлозиви в шарени играчки. Щом детето вземело подобна играчка, тя избухвала и му откъсвала пръстите или цялата ръка. Така баща му не можел да се включи в джихада – трябвало да си остане вкъщи, за да се грижи за него.”

“Единственият враг, когото един афганистанец не може да унищожи, е самият себе си.”

“Ако Аллах съществува, надявам се да си има по-важни дела от това да гледа дали пия уиски или ям свинско.”

Афганистан
Поколението, родено с оръжие в едната ръка. Photo credit: Jordi Bernabeu via Foter.com / CC BY

Аллах не одобрява отнемането на живот, било то свой или чужд, защото Той казва, че животът е свято нещо.”

“Все още не беше родено онова поколение афганистански деца, чиито уши нямаше да познават друго, освен грохота на бомбите и престрелките.”

“Войната не отменя приличието. Налага го дори повече, отколкото в мирно време.”

“Противопехотна мина. Има ли по-афганистански начин да умреш?”

“Жените в тази страна винаги са се мъчили, но сега, при комунистите, са може би по-свободни и имат повече права от когато и да било преди… Но е истина, че сега не е толкова зле да си жена в Афганистан… Разбира се, преди всичко свободата на жените… е една от причините хората там (бунтовниците в провинциите) да хванат оръжията.”

(след изтеглянето на съветските войски и разпада на СССР) “Не може един ден да си шеф на тайната полиция, а на другия да се молиш в джамия с хората, чиито близки си изтезавал и убивал.”

Кабул
Дворецът на кралицата в Кабул. Photo credit: peretzp via Foter.com / CC BY-SA

(гражданската война след 1992 г. до талибаните) “Свистенето. Сетне взривът, за щастие някъде другаде, последван от въздишка и осъзнаването, че засега са пощадени, докато някъде другаде сред плач и задушливи облаци дим настъпва ад, трескаво ровене с голи ръце, измъкване изпод развалините на каквото е останало от сестра, брат, внуче. Но от обратната страна на пощадата беше агонията да се чудиш кой е пострадал.”

“Ушите ни свикнаха със свистенето на снаряди и грохота на престрелките, очите ни свикнаха да виждат как хората вадят трупове изпод развалините.”

“Тези хора знаят само едно нещо: войната. Проходили са с бутилка мляко в едната ръка и пушка в другата.”

“На сутринта по земята щеше да има трупове. Някои щяха да бъдат прибрани. Други не. После кучетата на Кабул, които вече бяха харесали човешкото месо, щяха да пируват.”

“Обстрелваха се с артилерийски огън от двата бряга на река Кабул. Улиците се покриха с трупове, изпочупени стъкла и метални отломки. Настана плячкосване, зачестиха убийствата и изнасилванията, чиято цел беше сплашване на хората и възнаграждаване на милицията.”

“Всеки ден убивали десетки цивилни. Обстрелвали болници и складове с медикаменти. Колите с хранителните запаси не стигали до града, защото били ограбвани и обстрелвани…”

Афганистан
Вдовици и разруха… често срещана гледка в Афганистан. Photo credit: Yan Boechat via Foter.com / CC BY-NC

Карат насила малки момчета да се присъединяват към тях. Това правят муджахидините. Посред бял ден, с насочени в главите им дула. Отмъкват ги направо от улицата. А ако бойци от противниковата милиция заловят тези момчета, на свой ред ги измъчват. Убиват ги с ток или смазват топките им с клещи. Карат ги да ги заведат в къщите си. После нахлуват вътре, убиват бащите, изнасилват сестрите и майките.”


Вижте в отделен текст как Халед Хосейни описва Афганистан по времето на талибаните


“Като почитател на изкуството, бягащ от горящ музей, щеше да грабне каквото може – поглед, шепот, стон, – за да го спаси от изпепеляване, да го съхрани. Ала времето е най-жестокият пожар и в крайна сметка тя не успя да опази всичко.”

Сърцето на мъжа е студено и кораво като камък. Не е като майчината утроба. То не кърви, не се разпъва, за да ти направи място.”

Афганистан
Времето е най-жестокият пожар. Photo credit: Zoriah via Foter.com / CC BY-NC

“Какво толкова омайно има в първия сняг? Дали това, че виждаш нещо все още чисто и непокътнато? Дали това, че съзираш мимолетната прелест на нов сезон, девствено начало, преди да е стъпкано и омърсено? …всяка снежинка е въздишка на наскърбена жена някъде по света.”

“Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналото. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън.”

“Времето може да бъде алчно – понякога то прибира всички подробности само за себе си.”

Любовта е пагубна грешка, а нейната съучастница, надеждата – коварна илюзия.”

“Там, у дома, пак падат бомби, този път американски… Може би ще има надежда, когато бомбите на Буш престанат да валят…”

“Завръщането в Кабул бе като да срещнеш стар, забравен приятел и да видиш, че животът е бил жесток към него и сега се скита без дом и постеля.”

Вижте още историята на Захир Шах – последния афганистански монарх и лицето на модерен Афганистан

СПОДЕЛИ
Предишна статияТалибаните – бруталните пущунски студенти
Следваща статияБиблиотеки като от филм, които си струва да посетите
Кристина Колева
По натура съм любопитка, по душа съм скиталка. Само с това мога да обясня факта, че от няколко години живея в чужбина, макар от цялото си сърце да обичам България. Обичам да се смея, плаша се от скуката. Естествено, дай ми да пътувам, да срещам нови хора, да опознавам нови места. Обикновено съм кротка, но вътре в мен винаги напира една бунтарка. Всъщност, затова станах журналист преди има-няма 20 години. Обичам да разказвам, но преди това внимателно проверявам всяка подадена ми информация. Това трябва да е изкривяване, придобито от годините работа като разследващ журналист. А може пък точно заради тази страст да станах такава. Разследвала съм случаи на корупция и злоупотреби с власт в известно телевизионно предаване. Вярвам, че журналистиката е призвание на всеки, който иска да промени света около себе си и има волята да преследва тази цел.

Отговор