Хората, които отсяваме през годините

хората - приятели
Списъкът с важните за нас хора намалява през годините. Но хората в него продължават да са все така важни за нас.

Започнах да отсявам хората, с които общувам. Затова и тези, които останаха до мен през годините намаляват. Пълнеж не ми трябва.

Не, това не е проблем на възрастта. Оказа се, че по пътя, по който вървим, нишката между нас някак си неусетно е изтъняла. И постепенно, без да се опитваме да навием около нея нова, за да я подсилим, сме я оставили да се скъса.

Като се обърна назад виждам доста оръфани краища на прежда, омотана около кълбета. Всяка с различен цвят и различна дебелина. Някои са станали големи, като футболна топка, но са посивели от времето. Други са все още с ярко различим нюанс, но без надежда, че ще потъмнеят през годините. Трети дори не са направили малко кълбенце. Ще си останат все така усукани набързо няколко метра прежда, която едва ли ще послужи на някого, за да запреде с нея и един ластик на шал.

Да, може да ви се стори странно, че

оприличавам приятелствата на кълбета

но и те като преждата изискват време, за да положиш основите им. След това да ги изградиш през годините, да инвестираш в тях чувствата си, страстите си, мислите си, страданието си.

Приятелството, за жалост, се превърна в конвертируема валута. Мнозина започнаха да го залагат като средство, за да постигнат целта си. Често пъти обаче тя се оказва нищожна за цената, която са платили за нея.

хора
През годините хората ще идват в живота ни и ще го напускат. Някои ще останат просто имена в на екрана на компютъра, други ще са тези, с които ще продължим да споделяме.

Казват, че времената са такива. Станахме по-мобилни. Скъсяваме дистанция от няколко хиляди километра и часова разлика с един клик на бутона на мишката и подредством избрана от нас програма за комуникация. Като деца се телепортирахме наужким с фалшиви гривни, които носехме на ръцете си. Сега по същия начин

общуваме със заучени фрази и мимики

застанали пред екрана на телефона или компютъра си.

Технологиите опростиха живота ни, но ни отнеха душата. Направиха ни студени, безчувствени и апатични. Изпратиха в миналото срещите на живо. И ги замениха с емотикони, които трябва да изразят нашите чувства, занимания и мечти. Превърнаха ни в роботи, които все още дишат, все още носят белезите на човека, но са на път да загубят своята човечност. С годините

хората, които мога да нарека приятели

започнаха да се броят на пръстите на ръката ми. Да, останаха малцина. Но се оказа, че повече не ми трябват. Времето ги отся. Трудностите направиха връзката ни по-стабилна.

И, да – все още имаме потребност да се чуем поне веднъж на ден по мобилния. Да се срещнем поне веднъж в седмицата. Да изпием по чаша кафе или да се сгреем с бутилка вино, докато споделяме преживяното.

Да, все още имаме своите местенца, където знаем, че ще ни посрещнат с усмивка и без да ни питат ще ни сервират “от нашето”. Все още се разбираме от половин дума, макар да можем да си изписваме по няколко дълги мейла всеки ден.

И все още Часовника е мястото, където се чакаме. Там, дори да закъснеем, минутите няма да са фатални, защото няма кой да ги брои. Тях ние доброволно сме ги инвестирали в бъдещето, заради годините, през които сме вървели заедно. В бъдещето, където макар и малцина, ще имаме нужда да общуваме. Истински, на само през празните екрани.


Вижте още… какво мислят известните за приятелството

СПОДЕЛИ
Предишна статияБягащите хора от племето Тараумара
Следваща статияКрисчън Бейл: Актьорът в състояние на буден сън
Десислава Георгиева
Родена съм в Бургас. Изкушена от писането направих първите си стъпки в журналистиката преди 16 години и продължавам и до днес. Работила съм като репортер в регионални вестници. Била съм част от екипа на национален ежедневник. В момента пиша в регионален сайт с новини от Черноморието. Преди 6 години от печат излезе първата ми книга с есета и проза в стих, озаглавена "Притча за момичето с къдриците". Сега работя над втората си книга. Пътешествията са моя страст. Непознатите места, запознанства с хора с различна националност и култура ме провокират за журналистически материали и прозаични текстове. Снимка: Ана Адамова

Отговор