Да си пожелаеш лято, на път и развени коси

0
лято
За всичките пъти, в които сме стояли на течение в любовта...

Пътувам на задната седалка, косите ми се носят в такт с вятъра заради отворените прозорци, а на празното място до мен са подредени трите летни шапки. Няма как да отидеш на море без шапка. Нещо като джапанките, макар че може и без тях – танците по плажните барове се получават по-лесно на босо.

Пътувам, докато кичурите ми рисуват собственото ми лице в безброй нови варианти, а аз упорито отказвам да направя две неща:

  • да затворя прозореца, за да започне да се усеща климатикът;
  • и да погледна надясно към мястото, където някога се возеше онзи, който не бива да се назовава.

Вместо това гледам наляво, през отворения прозорец. Гледам и си спомням и за други времена, в които се возех отпред и когато поглеждах наляво, беше завинаги. Защото не можех да отлепя поглед. От друг, който не бива да се назовава.

лято
Поглед към мястото, където някога се возеше онзи, който не бива да се назовава.

Пейзажът навън се сменя, климатикът издъхва пред втурналия се навътре въздух, а аз си мисля за всичките пъти, в които съм стояла

на течение в любовта

За ветровитите връзки и за връзките заслони.

И признавам си, днес не откривам разлика. Днес пътувам сама, само с три шапки – и трите мои, защото шапките на добрите приятели винаги са и наши – и установявам, че за пръв път от много време не мечтая.

Защото не ми се налага. Аз днес живея в мечта.

Но не такава, в която си пожелаваш неща или хора и после успяваш да ги притежаваш, не. Това е мечта, в която няма нужда да правиш никакво усилие, за да си щастлив. Ти просто си. Ти просто си спомняш за всичките пъти, в които си си мислел, че си бил щастлив, и ти олеква, че сега не се налага да мислиш.

лято
Лято и безвремие в снимка.

Бях видяла това безвремие в една снимка.

Лято, на път и развени коси

– това беше снимката. Само това си пожелах тогава, нищо и никого повече.

И това ми се случва сега.

лято
Бъдещето и миналото винаги успяват да се срещнат

Пътувам и си мисля, че съм прекалено нищожна с тази малка мечта. Че би трябвало да искаме повече, всички ние. Да си позволяваме повече. Да бъдем повече. Но после се сещам накъде отивам и си мисля, че никой не е по-голям от морето, а само след няколко часа аз ще бъда морето. Пълно сливане.

Сещам се и защо потеглих натам. Спомням си как всички онези празни места в колата ме тласнаха към единственото, което сега е заето и на което усещам пулса си. Моето. Дори не е шофьорското, толкова безметежно съм се пуснала по течението.

Когато духът натежи, се втечнява

и е по-добре да сме край вода, съветва Юнг. И ето ме, изливам себе си в морето. В игривите му като кичури вълни, оцветени от изгреви и залези, които посрещаме шумно от брега. От плажове, по които е посипан прахът на кремираното ни детство.

Махам му за нещо средно между “здравей” и “чао”, а то – детството, обръща кофички на пясъка и гради утрешните си кули. В някоя от тях седи и онова някогашно Аз, което ме презира за изборите, които не му се е налагало да прави.


Прочетете още: За малките неща


Махам и на него с шапка в ръка. И му оставям джапанките. Помня, че не обичаше да ходи босо. Нито да пътува само. Камо ли на задната седалка. Но и то обичаше морето. И то идваше тук да излива втечнения си дух. Вероятно ме е виждало, взирайки се към

море
Пак е лято. След малко ще бъда морето. Пълно сливане!

хоризонта на бъдещето

без да може да ме познае. Така е с пътуванията във времето – бъдещето пристига невидимо, за разлика от миналото, и изглежда сякаш се разминават.

А истината е, че винаги успяват да се срещнат. И че единствено невидими са хората, с които са пътували до тук. До деня, в който не спрем да пътуваме.

За да останем. На морето, разбира се.

СПОДЕЛИ
Предишна статияАндреа Рийд: Изкуство върху устните
Следваща статияГотварската книга на Салвадор Дали
Агент 3.14
Извинете, че не мога да ви се представя с истинското си име, но рискувам да обрека на провал любимото ми занимание – наблюдаването под прикритие с цел описването без цензура. За себе си ще кажа само, че в работата си минах през всички клишета: от стажанта, който виси с часове пред вратата на главния редактор, през сервитьорчето в щатски ресторант или фрийлансъра в сивата икономика, до престижните издания и позиции. Много по-ценен обаче ми е опитът, натрупан по заведенията, улиците, мотрисите на градския транспорт, wi-fi спотовете в парка, чуждите квартири, родните плажове, второкласните пътища, селските и онлайн мегданите. Там откривам живота, идеите и типажите, за които искам да ви разкажа. Кой знае, сред тях може да сте и вие!

Отговор