Наскоро ви разказахме за Луси Ахариш – една дръзка арабка от Израел. Която говори прямо и пише история. На народа и на страната си. Има безброй приятели и също толкова врагове. Но е смела и не се притеснява да казва това, което мисли. А то е революционно, без излишна дипломатичност. И думите ѝ се чуват. Гарантирано. Защото Луси е първият журналист с арабски произход, избран да води новините по израелски телевизионен канал, при това в най-гледаното време – т.нар. прайм тайм.
Когато е съвсем малка, се сблъсква очи в очи с терора. Често е жертва на подигравки, нападки, дискриминация. Но въпреки всичко продължава да се бори. Излиза на екран и става същинска звезда. А през 2015-а дори е избрана да запали факла на Деня на независимостта на Израел в качеството си на “израелка на бъдещето“. В началото на март 2018 г. Луси Ахариш за пореден път взриви телевизията и социалните мрежи по целия свят. На английски (за да бъде чута от повече хора) тя отново каза неща, които малцина си позволяват публично да изрекат. А мнозина дори не се осмеляват да помислят.
Вижте още историята на Луси Ахариш
В следващите редове от Lifebites.bg представяме думите на Луси Ахариш за случващото се в Близкия изток днес. За войната в Сирия, която сякаш вече не е във фокуса на вниманието на западния свят, макар да продължава да е кървава и жестока. Защото не можем да подминем трагедията. И не трябва. А и както казва Луси, нужно е да се говори заради “децата, на които не спираме да обещаваме по-добро бъдеще“. Заради онези, които избиваме с бомбите или мълчанието си. И заради другите, които заспиват под откритото небе, легнали между гробовете на родителите си. Излезли от сърцето и устата на една
арабка от Израел, тези слова имат силата на автоматично оръжие:
“В момента в Сирия, само на 8 часа път с кола от Тел Авив, се извършва геноцид. И за да съм по-точна, ще кажа, че това е Холокост. Да, Холокост. Може би не искаме да слушаме такива неща или да се занимаваме с подобни проблеми.
Реалността обаче е, че в 21-ви век, в ерата на социалните медии, в свят, в който информацията се побира в една длан, в свят, в който можем в реално време да виждаме и чуваме жертвите на терора и техните ужасяващи истории… в този свят ние стоим, гледаме и не правим НИЩО.
А в същото време на всеки час умират деца
Не ме питайте кой е прав, кой греши. Кои са добрите, кои са лошите. Защото никой не знае. И ако трябва да сме честни – няма никакво значение. Единственото, което има значение, е че се случва. Сега, пред очите ни. И никой – във Франция, Великобритания, Германия или Америка, не прави нищо, за да го спре.
Кой е излязъл да протестира на улиците за живота на невинните мъже и жени в Сирия? Кой крещи в защита на децата? НИКОЙ!
ООН прави срещи, свиква съвети за сигурност и бърше сълзи, когато види баща, държащ безжизненото телце на дъщеричката си. Всичко това си има име.
Нарича се ЛИЦЕМЕРИЕ
Аз съм арабка. Аз съм мюсюлманка. Освен това съм гражданин на държавата Израел. И гражданин на света.
Аз се срамувам. Като човешко същество се срамувам от това, че сме си избрали политически лидери, които са абсолютно неспособни да се държат адекватно при осъждането на случващото се и да са силни в действията си. Срамувам се от това, че
светът ни е станал заложник на терористи и убийци
а ние не правим абсолютно нищо. Срам ме е, че мнозинството от света, което живее в мир, за пореден път остава безучастно. Трябва ли да си припомняме други подобни случаи?
Армения, Босна, Дарфур, Руанда, Втората световна война…
Не, не е нужно. Алберт Айнщайн казваше, че светът няма да бъде разрушен от онези, които творят злини. А от тези, които ги гледат и не правят нищо.”
