Кинокритикът Роджър Ибърт: Финал като на кино

0
Ибърт
Роджър Ибърт е първият кинокритик със собствена Звезда на Алеята на славата.

Това, което повечето хора ще побързат да ви кажат за Роджър Ибърт, ако не сте чували за него, е, че той е първият носител на Пулицър за кинокритика и първият кинокритик със собствена Звезда на Алеята на славата.

Онова, което много повече си заслужава да знаете обаче, не е свързано с почести и награди. Американският филмов журналист просто прави професията си по-достъпна и разбираема за публиката. Което завинаги променя начина, по който се прави кинокритика.

Целият съзнателен живот на

Ибърт е посветен на киното

Дори и неговият край е филмов. Впечатляващ финал, в който последната дума, по един трогателен начин, е отново на автора.

Може да се каже, че смъртта го застига, когато е 70-годишен. Истината е, че го държи в обятията си цяло десетилетие преди онзи 4 април, в който Ибърт си отива от нашия свят. Диагнозата рак на щитовидната жлеза му е поставена още през 2002 г.

Тогава Роджър е на 60. Срещнал е съпругата си Чаз преди 10 години. Още не знае, че му остават други 10.

Ибърт
Една от 15-те му авторски книги

След откриването на рака се подлага на операция за отстраняване на щитовидната жлеза. После и на още една – този път ракът е засегнал слюнчените жлези. Болестта напомня за себе си още няколко пъти. Ибърт ѝ отвръща все с операции и облъчвания. Стига се до отстраняване на долната му челюст, в резултат на което

журналистът остава без глас

Налага се да се храни през тръба, в която му инжектират течности. Лицето му е завинаги обезобразено. Ала умът му е непокътнат, Ибърт все още може да пише, желае да пише. И продължава да го прави!

Инсталира на лаптопа си програма със синтезиран глас (неговият собствен – копиран от телевизионни записи). Така комуникира със света и със съпругата си, която е през цялото време неотлъчно до него.

“Тя изпълва хоризонта ми, тя е най-великият факт от моя живот, тя има любовта ми. Спаси ме от съдбата да приключа живота си сам, към която изглежда се бях запътил”

– пише за жена си приживе влиятелният критик в своя публикация от онзи период, озаглавена Роджър обича Чаз. Казва, че не съжалява, че е

срещнал любовта толкова късно

Обяснението е, че си е заслужавало чакането. Благодарение на адвокатката, която има деца от предишен брак, Ибърт получава наведнъж и съпруга, и деца, и внуци. Всички – чернокожи, но приети от него, белият критик, като собствени.

Обичта му към тях (и то във времена, когато смесените бракове още не са били съвсем приети) е поредното доказателство за неговата космополитна, издигаща се над всичко душевност.

Ибърт
Роджър и съпругата му Чаз

За нея, под една или друга форма, разказват и всички, имали честта да го познават отблизо. Без да пропускат и чепатия му характер. Какъв критик би бил без такъв, все пак!

За Ибър си спомня цял Чикаго

Докато подготвя докторат в Чикагския университет, започва работа в местния вестник Chicago Sun-Times. И от тогава до смъртта си е неговият водещ кинокритик.

Интересът му към журналистиката датира още откакто Ибърт е гимназист. Вече студент в Университета на Илинойс в родния си град Шампейн*, той работи като спортен редактор за тамошния вестник The News-Gazette (за който е писал отделни публикации на спортна тема още от 15-годишен). Едно от първите му киноревюта излиза в друго местно издание – The Daily Illini, и е за филма Животът е прекрасен.

Няколко години по-късно се прочува със своя рецензия за друга лента – Нощта на живите мъртви, след като тя е избрана за публикуване в Reader’s Digest.

Голямата слава

обаче го застига не заради вестниците, а заради телевизията. Годината е 1975-а и Роджър Ибърт започва да води първото екранно шоу за нови филми – Sneak Previews. Това е началото на популярните телевизионни предавания за кинокритика.

Ибърт
Ибърт в редакцията на Sun-Times, 1969

Същата година Ибърт става и първият кинокритик, награден с Пулицър. Следва етикетът най-влиятелен кинокритик в САЩ, както и съвместно шоу с колегата му Джин Сискъл – At the Movies, номинирано 7 пъти за награда Еми.

Каква е тайната на успеха му? Самият Ибърт описва подхода си към филмите като относителен, а не абсолютен. Прави рецензиите си, като винаги взима предвид за какъв тип публика е лентата и я сравнява с други,

вече гледани заглавия

Неслучайно в един от коментарите след смъртта му ни бяха припомнени думите:

“Критиката на изкуството, когато е направена добре, може да остави дори по-голямо удоволствие от самото изкуство, на което е посветена”.

Освен на ревюта, влиятелният критик е автор и на 15 книги на различни теми – от задълбочен поглед върху творчеството на Скорсезе до историята на Лондон.


Вижте още… историята на друг забележителен човек – Джоузеф Пулицър


Отразява и големите кино фестивали. А също и бляскавите церемонии по връчването на филмови награди, като Оскар-ите например. „Роджър обичаше Оскар-ите“, спомня си

съпругата му – Чаз Ибърт

“Така и не седна в залата да се наслади на шоуто. Предпочиташе да го отразява като журналист, заставайки встрани от червения килим и интервюирайки гостите на влизане.

Ибърт
Ибърт след първите операции

Дори при последното си отразяване на наградите, макар да беше болен и поканен от Академията просто да седне вътре и да гледа, той настояваше да пише за всичко, наблюдавайки го от сектора за журналисти”.

Критикът продължава да пише активно до последния си ден. Само през последната година от живота си е публикувал рекорден брой рецензии на актуални филми – 306, в блога си. Казва, че

филмите са машини за емпатия

които ни дават прозрението какво е да си друг човек. Човек от различна раса или пол, възраст или физически възможности, религия или националност, социален или икономически статус.

Емпатията, счита Ибърт, е един от най-важните аспекти на цивилизацията.

През 1992 г., по повод навършването на 25 години, откатко е кинокритик, той пише:

“Все още ходя на кино, за да си изкарвам хляба. Майка ми така и не се научи какво да отговаря, когато приятелките ѝ я питат: „Ами Роджър? Още ли просто… ходи на кино?“ Не изглеждаше като истинска работа.”

Кинокритикът става сутрин и след два часа е отново на тъмно. “Понякога гледам

два или три филма дневно

Излизам по обяд за сандвич, заслепен от слънчевата светлина, а умът ми все още препуска в темпото на екранните престрелки и гонения… Живей живота си”, казват. Понякога се чувствам сякаш живея този на всички други”.

Още мъдри прозрения за киното и за професията на кинокритика откриваме в някои от любимите ни негови статии, запазени и до днес в неговия онлайн дневник:

ЗА КИНОТО

“Няма такова нещо като стар филм. “Животът е прекрасен” е толкова нов за мен, колкото и “Първичен инстинкт”. По някакъв начин старите заглавия просто вече не са обект на времето”.


“Понякога гледам неми филми и не се чувствам сякаш съм си пуснал нещо старо. Чувствам се сякаш гледам Сега, уловено Завинаги. Време в бутилка”.

“Най-големият недостатък на филм, който е правен преди 10 години, е, че не е правен преди 30. След като прическите и костюмите излязат от мода и се превърнат в история, можем да преценим дадено заглавие като непреходно“.


“Най-добрите филми не са такива заради това, какво се случва с героите. Те са най-добри заради примера, който поставят”.

Домашното видео е едновременно най-доброто и най-лошото нещо, случило се на киното, откакто станах кинокритик”.


“Няма усещане за публика, а все пак, едничкият, най-важен фактор в киното е да си част от такава, особено от публика с добър вкус за кино”.

“Онова, което ми липсва днес, е чудото. Всеки на моята възраст може да си спомни какво е да влезеш в кино зала с високи тавани, с балкони и мецанин, губещи се в сенките.

Спомняме си шума от 2 хиляди зрители, които се смеят като един. И екраните с размери на билборд, така високи, че всяко място в залата да бъде хубаво за гледане.

Днес влизаме в кутия за обувки и надничаме над главата на човека пред нас, а в моментите на затишие чуваме звуковите ефекти от прожекцията в съседната зала”.

ЗА КРАЯ
“Знам, че идва и не се боя, защото вярвам, че няма страшно от другата страна на смъртта”.

“Онова, за което съм благодарен, е дареният интелект, а също и животът, любовта, чудото, смехът. Не може да се каже, че не е било интересно”.


“Вярвам, че ако в края на всичко това, в зависимост от способностите ни, сме сторили нещо, с което сме направили живота на другите мъничко по-щастлив, и нещо, с което сме направили себе си по-щастливи, това е най-доброто, което сме могли да сторим.
Да правим другите по-малко щастливи е престъпление. Да правим себе си нещастни е коренът на всички престъпления. Трябва да се опитваме да носим радост на света. Без значение какви са проблемите ни, здравето ни, обстоятелствата ни. Трябва да опитваме. Невинаги съм знаел това и съм щастлив, че живях достатъчно дълго, за да го науча”.

“Обичайно пиша над 200 ревюта годишно, които достигат до над 200 издания. Сега се налага да забавя темпото, заради което си взимам почивка, която ще нарека Липса на присъствие.

В този ден на ретроспекция, ви казвам отново – благодаря, че сте заедно с мен в това пътуване. Ще се видим на кино“. **

* И до днес в Шампейн се провежда годишният филмов фестивал Ибърфест, основан от Роджър Ибърт. Датите тази година са 17-21 април.

** Статията Липса на присъствие е последната, публикувана от Ибърт – два дни преди смъртта му. Сякаш е предусещал края си и сам е режисирал силните си финални думи към света.

СПОДЕЛИ
Предишна статияБунтът на една арабка от Израел срещу геноцида в Сирия
Следваща статияЖивот на килограм: Борбата за право на живот
Агент 3.14
Извинете, че не мога да ви се представя с истинското си име, но рискувам да обрека на провал любимото ми занимание – наблюдаването под прикритие с цел описването без цензура. За себе си ще кажа само, че в работата си минах през всички клишета: от стажанта, който виси с часове пред вратата на главния редактор, през сервитьорчето в щатски ресторант или фрийлансъра в сивата икономика, до престижните издания и позиции. Много по-ценен обаче ми е опитът, натрупан по заведенията, улиците, мотрисите на градския транспорт, wi-fi спотовете в парка, чуждите квартири, родните плажове, второкласните пътища, селските и онлайн мегданите. Там откривам живота, идеите и типажите, за които искам да ви разкажа. Кой знае, сред тях може да сте и вие!

Отговор