Да създадеш път. Не просто да утъпчеш пътечка, а да изградиш прословутата мрежа от магистрали, по която после ще бродят героите на Керуак от По пътя. Да дадеш нови посоки за живота на четири колела. Можете ли да си го представите? Едва ли. Затова нека не гадаем, а направо да проверим каква е историята зад полагането на първите магистрали в Америка.
Годината е 1919 г. В Страната на неограничените възможности автомобилизмът тъкмо набира скорост. Все повече хора имат коли. Но нямат къде да ги карат. Доказва го моторизираният военен конвой
от столицата Вашингтон до Сан Франциско
в който участие взима и бъдещият президент на САЩ Дуайт Айзенхауер, тогава все още обикновен танкист и капитан в армията. Това било най-голямото струпване на моторизирани превозни средства, поели на пътуване от такова дълго разстояние – от Атлантика до Тихия океан, пише Ню Йорк Таймс.
Онова, което Айзенхауер преживял по време на едно от първите мащабни прекосявания на страната с коли, повлияло по-късно създаването на междущатските магистрали. През 1956 г., вече като президент, той подкрепя Закона за федералната помощ за изграждане на пътища по примера на аутобаните в Германия, които президентът бил видял по време на Втората световна война (единственият американски президент генерал през ХХ век, между другото). С полагането на
65 хиляди км магистрали
това било най-голямата обществена програма в американската история! Съвсем скоро автори като Керуак, пред които се прекланя задаващото се бийт-поколение, ще митологизират в творбите си шофирането между двата бряга на Америка.
Но през 1919 г. то все още било… ужасно, мъчително начинание.
62 дни. Над 80 камиона, коли и мотоциклета си проправяли път по планирания маршрут – магистрала Линкълн, която е сред първите междущатски пътища. Прекосявали поляни, планини и пустини и до Небраска всичко вървяло изненадващо добре. Но щом конвоят поел на запад, по-тежките возила започнали да засядат в дупките, пясъка и калта. Откопаването им отнемало часове. До Юта условията вече били толкова лоши, че автомобилната върволица едва помръдвала.
Моментът бил повратен
за начина, по който американците мислели за географията на собствената си страна. Обикалянето на щатите не било повече застрашаващо живота начинание – трансконтиненталната железница достигнала Тихия океан още в средата на XIX век, а през 1879 г. експресният влак вземал разстоянието от Ню Йорк до Сан Франциско за едва 83 часа. Но било време за нещо по-добро и от това.
Идеята да прекосиш страната още по-бързо вълнувала всички. Включително и Айзенхауер и негов колега, които се включили в конвоя в последния момент. Главно защото си мислели, че ще е забавно. И понякога наистина било – военните момчета попаднали
в сърцевината на Америка
– на концерти, танцови забави, родеота, барбекю и обилни обеди и вечери.
През повечето дни обаче реалността на пътя била далеч не така романтична. Преди конвоят да достигне Калифорния, участниците в него били принудени да къмпингуват, където ги свари нощта (и поредният окопан камион), и да бутат возилата си през непроходими на четири колела участъци.
Тези машини били зверовете, подкрепили победата в голямата война отвъд Океана – на европейска територия. Но тук за тях нямало все още пътища, по които да демонстрират мощта си.
24-те офицера и 258-те доброволеца били напуснали началната точка – площад Лафайет в 1 ч. следобед на 7 юли 1919 г. Отнело им остатъка от деня да достигнат Фредерик, щата Мериленд, откъдето Айзенхауер се присъединил към групата.
За седем часа и половина изминали 74 км
Дистанция, която днес не би ви отнела повече от час.
Средната скорост на конвоя за цялото пътуване била 9-10 км/ч. Причината: част от пътищата били без настилка, особено между Индиана и Калифорния. В Западната част на Небраска автомобилният керван изгубил два дни заради пясъка и калта. При дъжд ставало още по-зле. Извън Лексингтън пътят бил толкова хлъзгав, че камионите се изпързаляли в окопите отстрани на пътя. Дори най-тежката машина, на която разчитали за издърпването на останалите, се озовала в дупка. Откопаването ѝ отнело два часа. На следващия ден групата била забавена 7 часа от 200 метра плаващи пясъци.
Но това не било нищо в сравнение с Юта! „От там до Невада пътят е поредица от прах, ръжда, ями и дупки“, пише Айзенхауер в дневника си. На моменти конвоят бил на 30 км от какъвто и да е източник на вода и на 145 км от най-близката гара (доставянето на резервни части за счупените коли ставало чрез железницата – за по-сигурно). Когато водата отивала към привършване, всеки човек получавал само по една чаша за вечеря.
На 23 август мотокерванът най-сетне навлязъл в Невада, където условията не били по-розови. И така, едва на 3 септември колелетата им докоснали
чудните пътища на Калифорния
и ускорили сред насаждения от праскови, бадеми, портокали и маслини.
Крайната точка в Сан Франциско била достигната с 6 дни закъснение. Въпреки това най-трудното прекосяване между двата бряга на Америка било обявено за успех и триумфално полято на празнична вечеря с мидена супа, сьомга, пържено пилешко, сладки картофи, пъпеш и пури. Пътешествието надлъж и нашир из страната вече не изглеждало чак толкова налудничава идея.
Самите участници в начинанието обаче прокламирали навсякъде, че има спешна нужда от по-добри пътища, от магистрали, които да са построени и поддържани от държавата. В Конгреса тепърва стартирали процеси и комисии в тази насока. Щели да минат десетилетия, преди на бял свят да се появи днешната американска пътна система. Но първата крачка от утъпкването ѝ все пак вече била направена.
