Луи Айер: Непознат в родината си български юнак

Луи Айер
Луи Айер и книгата му За България, в която защитава българската национална кауза така, както никой българин по това време не успява.

Един работник с огромна страст към спорта и по-специално към гимнастическите дисциплини. Човек, за който в родината му почти нищо не се знае, много малко се говори. Но такъв с безспорни качества, морал и себеотверженост, дал безкрайно много на… България. Луи Айер. Чували сте това име. С какво обаче го свързвате? Стадиона в Силистра? Дружеството на негово име в Русе? Улица в София? Все вярно. Но това не е достатъчно, ни най-малко. Защото той е много повече от име на улица, дружество и стадион. Че дори и от връх на Антарктида…

Луи Айер е швейцарецът, положил основите на спортното движение в България. Един от малкото чужденци, защитавали интересите ни пред света по изключително ревностен начин (подобно на ирландеца Джеймс Баучер). И не само – доброволно воювал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. За България, разбира се. Един истински герой.

Неоценен в истинската си родина

но признат с благодарност в страната, за която дава живота си.

Луи-Емил Айер е роден на 17 ноември 1865 г. в швейцарския кантон Берн. Израства в Западна Швейцария, където учи в Лозана, Женева и Ньошател. Става работник в леярна, а успоредно с това и треньор по гимнастически дисциплини в град Вьове на Женевското езеро.

Швейцарското издание Der Bund посочва, че по това време в алпийската страна спортното движение изживява абсолютен Ренесанс. Лозунгът “Свеж, благочестив, весел, свободен (FFFF = frisch, fromm, fröhlich, frei)” се повтаря като мантра навред. Това, естествено, не остава незабелязано в освободена България. И от нашата страна към швейцарската е отправена молба за изпращане на специалисти, които да поставят основите на спортното обучение у нас. Молбата е удовлетворена и в България пристигат 10 спортни педагози от Швейцария. Сред тях и Айер, заедно със съпругата си Полин и дъщеря си Луизе. Когато пристига на гарата в София през 1894 г.,

Луи Айер
Луи Айер с членовете на ръководството на дружество Юнак в Лом. Снимка: Der Bund

Луи Айер носи малко личен багаж

В чантите има боксови ръкавици, спортна сабя, книги и кожени топки за “една игра, измислена от англичаните“. Да, за футбола говорим. Към онзи момент обаче на континента почти не съществуват футболни дружества. Дори и в Швейцария, откъдето идва Айер. В това отношение трябва да му се признае, че е абсолютен визионер!

Първоначално е изпратен в град Лом, където се заема с организацията на физическото възпитание. По това време виждането за спорта е като към нещо, което трябва да калява психиката и физиката и определено има преки отношения с военното дело, а в спортните часове се изучава маршируване в различни фигури. В Лом буквално се влюбват в него. Описват го като честен, весел, дружелюбен, отзивчив… С такъв характер не е чудно, че той успява в начинанието си.

Докато си върши работата обаче, Луи Айер се запалва изключително по нещо нашенско. Можете ли да се досетите какво? Да, подобно на Джеймс Баучер (който идва за първи път у нас само няколко години по-рано), швейцарецът е в абсолютен възторг от българската народна музика и танци. Неравноделните ритми направо го побъркват. Той решава, че няма как един спортист да е добър, ако не владее подобно изкуство.

И сам се отдава на народните танци

Двугодишният му договор изтича и би трябвало Айер да се прибере в родината си. Той обаче остава. От Лом отива в Силистра, после и в Русе и Варна. Увлича масово младежите след себе си. С присъщата си швейцарска точност, наблюдателност, внимание към най-малкия детайл, той изпипва блестящо работата си. Въвежда обучението по лека атлетика, вдигане на тежести, борба и бокс. Включва се в работата на гимнастическото дружество Юнак. Буквално препотява северните части на страната ни. И толкова се влюбва в нея, че решава да ѝ посвети живота си.

Луи Айер
Луи Айер по време на Първата световна война с ордените от Балканската и Междусъюзническата.

Идват обаче трудни години за България. Избухва Балканската война. И швейцарецът, дошъл да ни учи на спорт, хваща оръжието. Сформира русенския Юнашки легион и влиза доброволно в българската армия. Зачислен е към Македоно-Одринското опълчение. А геройствата, които неговите юнаци извършват по време на войната, са от ключово значение за изхода ѝ. За жалост обаче, както знаем, съюзниците влизат в люти спорове и следва ново огромно изпитание. Луи Айер продължава да се бие на наша страна и в Междусъюзническата война.

Заради проявения героизъм в боевете

в двете войни е награден с кръст За храброст, с орден и е произведен в чин подпоручик (лейтенант). След войните пише книгата си За България, която финансира с лични средства, а приходите от продажбите ѝ дарява изцяло на български военни ветерани.

Освен това публикува материали за страната ни в швейцарската преса. В този момент изразяването на позицията му открито на Запад е от особено значение. Защото там тогава се знае само другата гледна точка – на сърби, гърци и румънци, представящи България като агресор, единствено виновен за драматичните събития на Балканите. Луи Айер изказва открито българската гледна точка. Дава друг поглед за нещата. Бори се за правдата и защитава националната ни кауза с жарта на убеден в истината човек!

Идва поредната война – Първата световна. Която за Луи Айер ще се окаже и последна. На 2 септември 1916 г. швейцарецът с българско сърце* умира при Дойран. Но не е покосен от шрапнел или прободен от щик. Не лежи в окоп, а в лазарета и чува канонадата на битката отдалеч. Той –

Луи Айер
Луи Айер с български гимнастици.

боецът, спортсменът, победителят, стратегът

е покосен от… дизeнтерия. Побеждава го настъпилата в следствие на инфекцията дехидратация. Това трябва да е било най-страшното за него в този момент. Мисълта, че не си отива “достатъчно” героично.

Истината е обаче, че този човек, живял изключително достойно и отдал живота си на България, трябва задължително винаги да бъде приеман като истински герой. Макар да се ражда другаде, той носи духа на българина в себе си до степен да му отдаде всичко, което има. Той се бори за националните ни интереси така, както нито един българин не успява – с просветителство, оръжие и перо едновременно. Постига толкова много, че е невъзможно дори да се проумее…

След смъртта на Луи Айер, семейството му (съпругата Полин, дъщерята Луизе и синът Марсел, роден в България) решават да се върнат в родината си. Напускат страната ни през 1920 г., когато Марсел е 18-годишен. Заминават за Швейцария, която тогава изобщо не подозира за геройството на Луи. И ни най-малко не ги очаква. Те не са приети с отворени обятия. Марсел трябва да се бори за мястото си в общество, което го приема повече като български икономически емигрант, отколкото като роден съгражданин. Започва работа в тютюнева фабрика. И потапя безславно живота си в същия онзи прахоляк, от който баща му се измъква, за да изживее своя

изключително героичен път

Героизмът не е най-често срещано явление. Но за щастие ходи по хората. А кръвта на героя не се размива, тя само се проявява по различен начин в поколенията след него. През 2015 г. наследниците на Луи Айер и по-точно внукът на героя – Луи Коста Айер, дарява останалите лични вещи на дядо си на българската държава. За да се пази паметта за него там, където е най-достойно ценена саможертвата му. И волно или не да даде доказателство за това, че героят е все още жив чрез наследниците си и не забравя втората си и любима родина – България. Сега остава и ние отново да се вслушаме в завета му и да хванем да се препотим заради благото на отечеството ни, в което този швейцарец толкова силно е вярвал…


* Швейцарецът с българско сърце е български документален филм, посветен на Луи Айер, който можете да гледате на този линк.


Вижте още историята на Джеймс Баучер – ирландецът с българско сърце и мислите му за България и открийте приликите между двамата след идването им у нас. Има нещо в България по това време… А днес? Как мислите?

СПОДЕЛИ
Предишна статияОгюст Роден и страстта, която движи живота му
Следваща статияКлод Моне: Уловен миг, запечатан върху платното
Кристина Колева
По натура съм любопитка, по душа съм скиталка. Само с това мога да обясня факта, че от няколко години живея в чужбина, макар от цялото си сърце да обичам България. Обичам да се смея, плаша се от скуката. Естествено, дай ми да пътувам, да срещам нови хора, да опознавам нови места. Обикновено съм кротка, но вътре в мен винаги напира една бунтарка. Всъщност, затова станах журналист преди има-няма 20 години. Обичам да разказвам, но преди това внимателно проверявам всяка подадена ми информация. Това трябва да е изкривяване, придобито от годините работа като разследващ журналист. А може пък точно заради тази страст да станах такава. Разследвала съм случаи на корупция и злоупотреби с власт в известно телевизионно предаване. Вярвам, че журналистиката е призвание на всеки, който иска да промени света около себе си и има волята да преследва тази цел.

Отговор