Кой е Василий Щетинин
|
Пътувах към Москва, изпълнен с желанието да разбера какво представлява руската душевност. Благодаря на съдбата, че ме срещна с един от най-интересните съвременни руски архитекти и артисти и ми позволи да прекарам два незабравими дни с него – в неговата къща, ако това произведение на необятната човешка фантазия може да се нарече така простичко. Някъде там в нищото, получих повече от отговор на това, което търсех.
Ето какво си казахме с Василий Щетинин, художник, архитект и създател на възхитителния проект Никола-Ленивец – охраняема природно-историческа територия в парка Угра, където на площ от 650 хектара може да видите невероятна колекция от архитектурни и художествени творения.
Василий, защо си направил това красиво място в нищото?
Първо ще кажа две неща за себе си – в началото на живота ми два пъти много ми провървя. Първо – приеха ме от раз в Московския архитектурен институт. Причината е, че имах много добри учители, изключителни. Не, че бяха международно известни, а че бяха креативни хора и близки приятели. В университета в първи курс трябваше да вляза в армията. Попаднах в художествена рота с конкурс – в ЦСКА, където трябваше да измисля и направя целия фирмен стил на отбора, логото, флаг, буклети, награди, цялата реклама.
Моят непосредствен началник тогава беше космонавт Горбатко и нашите кабинети бяха един до друг, а аз реално не можех нищо. Под негово ръководство работихме върху най-големия открит комплекс за зимни спортни игри в Европа: 2 хил. хектара територия. Трябваше да създам екип, събирайки всички свои приятели. И така, без дори да бях още започнал образованието си, придобих неимоверен практически опит. Тогава и се роди моята
любов към откритите пространства
След като се върнах в университета отново ми провървя. В Москва в един от парковете се провеждаше първият Международен фестивал на уличните театри през 1989 г., където се бяха събрали трупи от цял свят. Предложиха ми да направя проект за Вячеслав Палунин, един от най-известните актьори-клоуни на Русия (когото всички знаят като Слава – бел.а.) и неговата група Лицедея.
Тогава бях в група художници Митхе и правех Икарушко – Летящия човек. В центъра на този огромен табор висеше моя работа. А това тогава беше първото ни съприкосновение с абсолютната западна свобода. И аз трябваше да развявам в центровете на градовете, където минавахме, този летящ човек. Трябваше да го движим. Всички се снимаха с него, имаше музикални видео клипове на знаменити групи като Аквариум например. Отново имах ужасен късмет. В армията бях на 18 г., а по това време – на 23.
Вижте още… 14 думи на руски, които трябва да знаете
И в този мой етап се сприятелих с Вячеслав Палунин, който сега живее във Франция. А защо той живее там ли? Защото искаше да създаде Град на щастието, град-театър, близо до Петербург. Предложи на мен, студента, да помисля над тази идея. В трупата му бяха 15 актьори и аз трябваше да създам 15 дома, които да подхождат на характера и сценичното поведение на всеки от тях.
Неофициалното название на тази трупа бе Кервана на глупаците. Трябваше да има и училище на глупаците и изобщо цялата инфраструктура като хотел, ресторанти и всичко необходимо. Ленинският комсомол му беше дал участък под Петербург и аз трябваше да бъда
главен архитект на всичко това
Недоброжелатели в Петербург ми попречиха да замина с Кервана, който трябваше да мине през цяла Европа с крайна дестинация Париж.
След като този тур пожъна невероятен успех, Слава разбра, че няма какво да прави в Русия с всичките съпътстващи трудности, както че и може да направи това, което иска във Франция. Купи огромен участък до Париж заедно с къща и създаде свой частен Парк на щастието. Тогава аз пък разбрах, че Градът на щастието няма да се получи с актьори и реших да направя подобен град с хора на изкуството. Трябваше ми уникално място сред природата, недалеч от Москва, което да има същевременно и богата история зад себе си, както задължително и разрушен храм.
Не след дълго мои приятели архитекти ми казаха, че отиват след две седмици да си починат в къща, която родителите на един от тях купили до река Урга и че там е много красиво. Казах си – та това е на река Урга, мястото на великата битка между Монголската империя и Русия, която отстоява независимостта си и придобива държавността си. Казах им, че не мога да чакам и тръгнахме веднага.
Бях очарован от райската природа, която видях
Мястото беше по-надолу по течението от сегашното местоположение на парка. Природата – прекрасна, но теренът – не напълно подходящ. И започнах да разглеждам и питам наоколо, да търся това, което ми трябваше.
Попаднах на едни военни, които празнуваха. Бях с 2-годишния ми син, който беше заспал. Когато ги приближих, им споделих историята си. Тогава те ми разказаха за подобно място с интересното име Никола-Ленивец. Стигнах пеша до него и като го видях, си казах – край, намерих го. И така започна всичко.
A как избираш артистите, с които работиш?
Тук сме само приятели и познати. Аз дойдох сам, последва ме моят приятел Коля (Николай Владимирович Полиский – един от най-известните съвременни руски артисти бел. а.), който видя, че строя дом. В този момент продадох едно произведение, което ми даде добър начален капитал. За 10 г. построих тук 10 къщи за няколко приятели и инвеститори. В същия период доходите паднаха и ние се сблъскахме с много трудности. А всичките филантропи-олигарси, които искаха да ни подпомагат, фалираха. Като например Максим Ноготков. Като че ли мястото не приемаше такъв подход.
Ако мястото не приема хората с пари, как се отнася към твоя приятелски кръг?
В нашата компания, за щастие, се появи бизнесмен, който не бе чак толкова богат. Той ни помагаше с реализирането на основните ни проекти. Започнах реставрацията на църквата. Исках да я реставрирам не само като духовен, но и като културно-исторически паметник. Все пак хората са го построили преди 200 години в глухата провинция. Не исках да го реставрирам с фасадата, но основно да закрепя конструкцията, което ми отне две години.
А защо всичко тук е толкова голямо? Да не би да искате да бъдете забелязани отгоре?
Мястото е много просторно. А и да поясня, това не съм го строил аз, а Коля (Николай Полиский – бел.а.). Друг въпрос е, че всичко започна с малки негови произведения. Първото произведение на Коля бяха 250 снежни човека, разположени около реката, те изобразяваха голямата битка край река Угра, която вече споменах. Поканихме хора на изкуството и запечатахме първото културно събитие в парка. След това започна да се строи кулата, а кулата трябваше да бъде висока.
Моята, а и общата идея беше да се правят обекти, които привличат определена аудитория, събитието се фиксира и на следващата година се заменя с нещо ново. По този начин природата не страда, окото не привиква с определени обекти и постоянно има нещо ново. Създавайки
културен афиш като в големите изложбени зали и театри
Тук вече се появява малкият проблем – всички наши спонсори олигарси искаха да построим големи неща, които оправдават и големите им вложения.
Например на входа седи позлатеният телец – с позлатените копита и рога. Но това е друга история. Той се появи през 2008 г., годината на кризата, когато всички се отказаха от проекта, но аз все пак намерих финансиране и така поставихме телеца като символ, че ще устоим.
Нямаш ли амбиции да останеш в историята с това, което правиш след няколкостотин години?
Всичко това ще остане като портфолио. Надявам се един ден да бъде точно описано, година по година. Но пък първите фестивали, които правихме бяха свързани и с обособяването на територията като национален парк. Първоначално се опитахме да я обособим като защитена територия, знаейки, че притокът на хора ще породи интерес към застрояване и развиване на паралелни бизнеси.
След като нямаше как да я защитим законно, я взехме. Тогава започнахме да организираме фестивали. Един от първите фестивали бе архитектурен.
Архитектите са по-деликатни хора
от художниците. Те мислят и строят за хората, а художникът търси лично изразяване. Бях поканил 17 души, всичките – мои приятели и колеги. Всеки от тях създаде и финансира свой малък проект, който аз внимателно вписах в природата и заобикалящата го среда.
Това стана традиция, която 5 г. по-късно показа, че проектът е проработил. Властта в лицето на управителя напълно поддържа идеята ни за парка. През 2010 г. се появи влиятелен олигарх. Нашите събития започнаха да генерират средства и да привличат художници от международно ниво. Така успяхме да защитим 650 хектара, които реално бяха много повече заедно с горите и които не можеха да се преобразуват в частна собственост.
Имам още един въпрос. Има една мисъл на Достоевски, на която исках да си отговоря, когато пътувах към Русия. Той казва, че руската душа е тъмно място. Но всичко, което ти ми разказа, е много разумно и обосновано. Има ли нещо тъмно останало в руската душа?
Аз повече се придържам към библейския принцип, че спасението на всички минава през личното спасение. Смятам, че патриотизмът е убежище на негодници и смятам сам себе си за космополит. И не разбирам
защо руската душа трябва да се отделя от останалия свят
Всички мислещи руски хора са невероятно светли и прекрасни персонажи, които разбират, че живеят в Космоса и границите са условни понятия. Традициите са остатъчни от робството, което е процъфтявало тук дълго време. А руският човек е потресаващо доверчив и въпреки всичко незлобен. И тази негова вяра постоянно го е губила, защото той се е водил по призивите на негодници. И затова тук се е извършвало и се извършва мракобесие. Аз по принцип виждам божественото у хората и не искам да виждам злото в тях. Също така обичам това място, затова и творя тук.
Аз като че ли вложих в понятието тъмен – емоционалност и спонтанност, а в светъл – разумност и просвещение. Друг въпрос е, че вие не сте страна, а цивилизация и колкото и да искате да избягате от някои клишета, те ще бъдат вашият отпечатък. Както американската мечта, така и руската душа. И на мен ми бе интересно да разбера за всичкото това време от Достоевски досега дали руският човек е станал по-рационален или е същата неразгадаема сплав от емоции.
Аз мога да кажа за себе си. Аз съм от родословно дворянско семейство, синя кръв, цял живот съм бил в града. Това, с което се сблъсквам тук, е невероятната откритост и доброжелателност на местните хора. Независимо от тази перестройка, бандитизъм, всичките регионални проблеми, изолацията на Москва до почти отделна държава. Народът е невероятно добродушен и много прощаващ, а
негодници има навсякъде
Коля, който например се замисля над това какво е руската душа, се опита да покаже, че от селяните може да направи хора на изкуството, като чрез техните ръце реализира своите проекти. Което много добре се прие на Запад. Там той бе наречен “живото въплъщение на руския художник”, втори Лев Толстой, който е приятелски заобиколен от обикновения народ.
Благодарение на този проект господин Медведев казва, че Николай Полиский е единственият художник, който може да представя руската култура на Запад. И в резултат започна мащабно държавно финансиране, което се отразява вече и в мащабите на проектите. Довеждайки до момент, в който ние лично бяхме против в национален парк да изливаме бетон.
Последен въпрос. Какво е твоето отношение към вярата?
Вярата е необходимост за израстването ни като хора, но не трябва да се бърка с фанатизма и религията, които могат да доведат до регресия.
*** *** ***
В заключение аз самият бих казал, въпреки че Фиодор Достоевски няма нищо общо с аристотелската рационална представа за душата, много събития са се случили от момента, в който той е разсъждавал над нея. 20-ти век е противоречащ на какъвто и да е разум в класическите му представи. Век, който не само кардинално променя световното устройство, но и възражда човешката душевност и интелект до недостигнати до този момент висини.
Русия като цивилизация и култура
в тези смутни времена показва способността няколко пъти да се преражда от прахта за изключително кратък период от време и да мобилизира едно аграрно необразовано население в изключително ерудирано и високотехнологично общество, базирано на образование. Трансформация, подклаждана от трудно обясними емоции. А постижението ѝ да възвиши душата над тялото посредством Космоса, дава надежда и вяра на човечеството да мечтае за нещо повече от земния си телесен път. Защото както казва режисьорът Георге Данаиля, един от руските майстори на сънища и мечти:
“Даже в сънищата, дори в сънищата душата би трябвало да е жива.”
