Бях излязла за секс. Дяволът отново ме беше подгонил. Отидох да танцувам в заведението, в което ходя винаги, когато съм такава. Персоналът там ме познаваше. Бяхме сключили помежду си някакво тихо, негласно споразумение да се пазим. Те мен – в тяхното заведение, аз тях – в другите софийски, когато пък тях ги погваше дяволът. Бяхме станали партньори в нощните престъпления срещу себе си. Бяхме мускетари, пазещи гърбовете си. Бяхме самотници, борещи се с непоносимата лекота на битието. Никога не се опознахме. Никога не се обикнахме. Но разбирахме безмълвно физиката на тъгата си.
Злоупотребата с телата ни
направи безмълвните ни отношения лични
Подбирах играчките си в тъмното по един калъп – добре изглеждащи и приятно миришещи, прости тарикатчета, които благодарение на стимулантите, които взимаха, имаха силите да ме притежават цялата нощ. После наситена, аз и дяволът си тръгвахме. До следващия път.
И той беше такъв. С рапърска шапка, забавна тениска и добре познати лафчета. Имаше обица на веждата и татуировка на ръката. С нищо не се открояваше от предишните. Дори не запомних името му, защото не ме интересуваше. Когато той ме попита за моето, му казах, че се казвам Ина. Това беше първото, което ми хрумна. Съкратено от Дарина. Не беше особено изобретателно, но аз бях излязла за секс, а не да се доказвам с остроумие. Нито на себе си, още по-малко пък на него.
Пихме на екс по няколко шота и се отправихме към тях. Традициите са това, което бяха. Аз не държах да си говорим, за сметка на него. Все дуднеше нещо, докато кецовете ми джапаха в локвите. Техния шум чувах много по-ясно от този на думите му. Не го слушах, а само кимах. Докато не влезнах в дома му.
Първото нещо, което ми направи впечатление в къщата на “рапърчето“, беше една огромна картина на стената. Не разбирах от изкуство, но тя ме зашемети – с размера и цветовете си. Беше като сюжет от рая. Откраднат от нечии ръце и сложен в неговия хол. На нея имаше мъж, жена и дете, седнали на покрив. Хванали се за ръце. Със затворени очи. Около тях летяха щъркели, които плачат. Улових се, че за първи път тази вечер му задавам въпрос.
– На кого е?
– На баща ми. Той е художник.
– А ти какъв си?
– Аз съм композитор.
– А защо щъркелите плачат?
– Защото виждат, дарлинг.
– А хората защо се усмихват със затворени очи?
– Защото сънуват, дарлинг.
После извади книга от библиотеката си, която се намираше точно до картината, подаде ми я и каза: „Ти си като нея. Сега страдаш и спиш дълбок сън. Вместо сърце имаш рана и тя няма скоро да заздравее. Но аз ще те пазя, докато спиш. А когато се събудиш, ще ме видиш такъв, какъвто съм. Ще плачем като щъркели и ще се усмихваме като сомнамбули. И така ще преживеем сезоните. “
Не след дълго дяволът си тръгна. Но все още спазвах тихото споразумение между мен и моите хора по заведенията. Пазех гърбовете им, а те се радваха без думи, че не пазят вече моя. Постепенно спряхме да се намираме по нашите места. Сезоните се бяха сменили за всички ни – срещнали някого, който е изгонил дявола.
И ние ги преживявахме
като щъркели и сомнамбули
заедно с любимия. Понякога плачейки с широко отворени очи, друг път – сънувайки, хванати за ръце. Отпъдили самотата, спряхме да злоупотребяваме с телата си. Но завинаги оставахме негласно свързани от физиката на отминалата ни тъга. Когато в тъмното се борехме като мускетари с непоносимата „лекота“ на битието.
Вижте още: Изгубеният рай
