Българските села, в които ще се връщам

изчезващи села
Всяка година няколко села се обезлюдяват, според официалната статистика.

Аз съм на 27 години – с моите връстници сме рожби на постсоциалистическия бутафорен преход. Едно объркано, може би донякъде разумно поколение, което въпреки неистовите си опити да живее модерно и универсално, понякога всячески се старае да се връща към своите корени и да пази българското. То има нужда да се откъсне от запрашения град и вечния дефицит на качествен въздух и хоризонт… и да поеме глътка спокойствие и чистота.

С тази идея наскоро пътувах в провинцията за почивните дни. Оттогава до днес не спирам да мисля за

гинещите български села

които скоропостижно се обезлюдяват и пустеят. Като стари тъжни самотници, които кротко чакат края си. По данни на Статистическия институт близо 170 села са останали без нито един жител. Ежегодно Министерски съвет заличава с постановления поне по 2 села от картата на България.

Мира не ми дава гледката, която се загнезди в съзнанието ми по пътя. Мизерията и пустошта в някои райони на Северозападна България са като лоша карма, която изплащат невинни – нашите родители, деди, изстрадалия от немотия български народ.

български села
Село в Северозападна България.

Тази област на страната е всичко друго, но не и европейска. Само човек, който пътува може да си даде сметка каква е реалността извън илюзорното градско мислене. Много често хората, които прекарват времето си основно в големи населени места, са в неведение каква е истината по някои георгафски ширини.

И така, докато се вглеждах в рушащи се постройки и мършав добитък си спомних за мириса на прясно боядисаните с вар стени в къщата на прабаба ми, изникна ми картина на селския труд в топлите дни на юли и август. Дори най-големите горещини не отказваха старците да копаят.

Като на филмова лента – сено, каруца, магаре, петел, домати-сирене-хляб, изпраните с домашен сапун забрадки на бабичката, които тя простираше в строг ред и по цвят…

Вероятно има и доста възрастни, които са избрали да останат по родните си места – все пак камъкът си тежи на мястото. Но тогава осъзнах, че новата генерация, поколението на моя невръстен син, може би няма да усети вибрациите и посланията на моето детство. И причината ще бъде съвсем прозаична – с такъв темп на топене, скоро няма да останат живи селца, в които да летуват хлапета. Защото баби и деди търсят спасение и препитание извън тези предели, а въпросните китни местенца все повече наподобяват запуснати във времето площи.

обезлюдени села
Обезлюдявани села. Снимки: Пенка Ангелова

Днес пенсионерите са тероризирани от дерибейства и нестихващи кражби. Местните власти отдавна са атрофирали и нямат ресурс да опазят българското село от ширещата се битова престъпност. Няма мотивация, защото няма и пари, които да накарат старците да останат, за да посрещат внуци. За този процес сериозна вина имаме и ние –

вечно заетите, работещи, свръхмодерни и мобилни родители

които сме обърнали гръб на тишината и сме съсекли връзка с природата.

На връщане към София се мъчех да си дам надежден и убедителен отговор защо самата аз съм допуснала това отдалечаване. Защо не пътуваме по-често, вместо в почивните дни да разхождаме детето в бледи имитации и фалшификации на природа, каквито са градските паркове.

И обещах да се поправя през октомври.


Вижте още… Спомени от село: за крадените ябълки, справедливите шамари и безграничната любов

СПОДЕЛИ
Предишна статияКилър пише бестселър в затвора
Следваща статияС дете на море – какво ни трябва?
Димана Дойчинова
Моралът на медиите е моралът на хората, които работят в тях. Не помня къде прочетох това, но си го повтарям, откакто започнах да работя като репортер в "Телеграф" през 2007 г. В момента пиша за вестник "България Днес" и съм щастлива, че попаднах сред толкова интересни хора. Чувствителен и неспокоен човек съм, не умея да си почивам и спя. Обичам дребните неща и именно те ме вдъхновяват. Имам малък син - Виктор. Имам мисия да го науча, че не е толкова важно какъв ще стане като порасне, а да има сърце за миниатюрите в живота.

Отговор