Коледа е светофар, който свети в червено

0
светофар
Коледа е навсякъде. Трябва ни само един червен светофар, за да поспрем и да послушаме нейната градска пееща картичка.

Лампичките на елхата сменят цветовете си с бързината на светофар от столично кръстовище по Коледа. Понякога се питам защо изобщо ги слагаме. Лампичките, не светофарите (макар че май и тях не забелязваме). Бързаме към края на годината с такава скорост, че всичко наоколо се слива в едно.

Когато всъщност

Коледа се случва бавно

Бавно натрупва мекият сняг. Дълго време втасва и питката. Потъваме в пухените домашни чорапи на забавен каданс. Постепенно се унасяме пред свещите на масата… Бавно постигаме и успехите си, в който и да е период от годината.

Бързо можем само да грешим. Да разкъсваме опаковките на подаръците с едно движение и да изяждаме наведнъж храната пред себе си. Бързо унищожаваме Коледата, която сме култивирали бавно.

А понякога, от бързане, я унищожаваме и в зародиш. Като я превръщаме в едно голямо тичане. От магазин на магазин и от базар на базар. Защото сега са много модерни, особено ако са хендмейд.

После до общината или някоя друга институция за уреждане на сметки. Които все отлагаме. Промоции, актуални само сега. Бонус точки срещу касови бележки и осчетоводена лоялност. Включване в сметките и на далечни приятели и роднини. Които си спомняме, че съществуват само когато трябва да им върнем жеста за коледния подарък. Нищо, че изобщо не ни е до

поредната керамична джунджурия

със суперсилата да отмерва времето по показател натрупан отгоре ѝ прах.

А тези дни – и малко брашно. Тъй като сме запретнали ръкави да забъркаме сладките за офисната почерпка, тържеството в училището на децата или просто ей така. Което никога не се получава “просто”, разбира се. Колкото и да ни се иска да не си личи, че включваме печката само през най-късия ден в годината.

Ако го правехме по-често, можеше да сме забелязали, че ни е свършила канелата.

Жизненоважна за коледния дух

субстанция, чиято липса ни кара да седнем на шофьорското място и да натиснем газта, без дори да сме си закопчали колана.

Докато го правим в движение, радиото емитира канелено ухание на едро. Уличната украса имитира нещо с две топки, което хората с повече свободно време от нас бяха отбелязали, че прилича и на нещо друго с две топки.

А най-близкият светофар е на червена вълна

Сливаща се с всички червени стопове пред нас. И отвъд този светофар също. Трафикът се процежда като радио блус, ама от най-бавните, а от стиснатите зъби се процеждат псувни.

Не ни е до танци, очевидно. Колите ни не се поклащат в такт, те се бутат. Изпреварват. Настигат и заплашват. С жестове, които изразяват безсилие. Коледно безсилие.

Такова, което ни сполита при невъзможността да направим всичко както трябва. Когато “трябва” е всичко, което искаме.

светофар
Препускайки в галоп, унищожаваме Коледата, която сме култивирали бавно. И я превръщаме в светофар, който свети само червено.

Уникалните подаръци.
Уредените дела.
Усмихнатите близки.
Уханието на канела.
Украсената елха.
Утрото, в което всички изминават пътя до нея на пръсти.

Убеждението, че ако всичко дотук се случи по план, ще избутаме на магия и следваща година.

Магията обаче знае как да чака

Затова и познава добрината на това, да дадем път. Дори и да закъсняваме.

Да готвим за себе си, вместо за демонстрация. Да пропуснем канелата, но да не пропускаме да импровизираме.

Защото Коледа не е традиционен, а изобретателен празник. Духът ѝ е толкова креативен, колкото му позволим да бъде. И не се измерва с броя на надписаните картички, опечените сладки и дължината на гирляндите.

Осъзнатата благодарност

е онова, което ѝ придава смисъл. Атмосфера. Радост. Че ни има. И че сме част от трафика. Поредната светеща брънка в коледните светлини. Малка и редуваща силните моменти с пропуски. Ала достатъчно силна, за да не прави каквото трябва, когато не е сигурна, че го иска.

Без да се страхува, че така ще пропусне Коледа. Защото тя, Коледата, е навсякъде. Трябва ни само един червен светофар, за да поспрем и да послушаме нейната градска пееща картичка със свирещи спирачки, нетърпеливи клаксони и радио поздрави с дъх на носталгия.

За да чуем Коледата, която се случва

далеч от големите градове – в големите сърца

Която познава само големите жестове – на благодарност. И прощава дребните – на безсилие.

Огледайте се за нея на следващото кръстовище. Там, където всички бързаме, но не всички умеем да чакаме. И където празнуват само онези, които не са забравили как се живее бавно.


Прочетете още… за щастието, което все отлагаме

СПОДЕЛИ
Предишна статияСтареца Паисий Светогорец и неговите мъдри слова
Следваща статияВреме за поезия: Руми – Диван 322
Агент 3.14
Извинете, че не мога да ви се представя с истинското си име, но рискувам да обрека на провал любимото ми занимание – наблюдаването под прикритие с цел описването без цензура. За себе си ще кажа само, че в работата си минах през всички клишета: от стажанта, който виси с часове пред вратата на главния редактор, през сервитьорчето в щатски ресторант или фрийлансъра в сивата икономика, до престижните издания и позиции. Много по-ценен обаче ми е опитът, натрупан по заведенията, улиците, мотрисите на градския транспорт, wi-fi спотовете в парка, чуждите квартири, родните плажове, второкласните пътища, селските и онлайн мегданите. Там откривам живота, идеите и типажите, за които искам да ви разкажа. Кой знае, сред тях може да сте и вие!

Отговор