Понякога развръзката идва застрашително бавно, ми каза веднъж баща ми. Беше дяволски прав! Понякога е толкова бавно, че спираш да се надяваш, да вярваш, да чакаш. Забравяш. И когато (ако!) дойде, не можеш да се зарадваш. Останали са ти само сили да въздъхнеш с облекчение. Емоцията сега не е същата. Изхабила се е в дългото очакване.
Познато, нали!?
Затова така и не започнах на 1 януари да си правя списъци с нещата, които искам да ми се случат през следващите 365 дни. Знам, че няма никакъв шанс да ги изпълня, а това ще ме потисне ненужно. Освен това
случванията ни не следват движението на Земята около Слънцето
Всъщност, не следват нито един цикъл – реален или измислен, в който се опитваме да ги вкарваме. Не носят часовник на ръката и нямат календар, на който да отмятат дните. За жалост, невинаги идват, когато на нас ни се иска и по начина, по който ни се иска. И не в отговор на текущите ни емоционални потребности.
Затова и пиша този текст сега. Влезем ли в декември, ще завалят послания, препоръки и пориви за равносметка. Годината си отива, давайте да теглим чертата остана ли нещо неизпълнено от списъка!
Отказвам!
На Нова година нищо не свършва и нищо не започва. Всичко продължава своя обективен път, за кратко забавено от президентско слово, няколкоминутна заря и безпаметна веселба. Така е и с рождения ни ден, и с Великден, и с лятната отпуска, и с всички други емоционални кукички, които залагаме за събития, често независещи от нас и следващи собствени закономерности. Проекции на отложено щастие с фиксиран от нас старт, абсолютно нерелевантен на действителността. Желания за сбъдване, които сами превръщаме едва ли не във вселенска задача. Без Вселената да си има и понятие за това.
Вкопчването в тях носи единствено болка и разочарование.
Казват, че в живота е важно да умееш да чакаш. Глупости!
Започнеш ли да чакаш, животът спира
и се превръща в отлагане. И се натрупва умора, която от време на време ескалира в гняв. И го намразваш. И го отричаш. И се отказваш… да чакаш. Но само за кратко, за да продължиш очакването с още по-голямо настървение.
В живота е важно да можеш да не чакаш и да го дишаш с пълни гърди, докато сбъдването най-сетне почука на вратата ти. Така имаш шанс, колкото и да се е забавило, все пак да се усмихнеш и да се почувстваш мъничко щастлив. Или ако така и не дойде, от дистанцията на времето да оцениш, че по този начин е отстъпило място за нещо по-хубаво в живота ти. И сетивата ти са били свободни да го изживееш – без списъци, без крайни срокове, без отложен старт.
Прочетете още за щастието, което все отлагаме.
