Когато баба си отиде от този свят и ни напусна

баба
Баба беше един от най-светлите и добри хора, които някога съм познавала.

Болката е неистова. Баба беше толкова светъл и добър човек, че когато реши да си тръгне от този свят, милион звезди изгаснаха в небето, а Слънцето помръкна.

Ние, хората, никога не сме подготвени за тези моменти. Когато близките ни ни напускат, всеки път у нас се счупва нещо. Нещо крехко и обичащо. Нещо истинско и неповторимо, чиито части не можем след това да залепим.

Всяка баба е втора майка за детето

независимо колко е пораснало то. Изреждам спомените в главата си и боли. Боли, защото си изгубил още един от най-близките и светли хора в живота си.

Моята баба беше свят човек. Не защото беше религиозна, а защото беше толкова добра и мила, че целият свят можеше да се побере в душата ѝ. Нямаше човек, с който да е скарана или да не се разбира. Никога не говореше лошо за другите хора. Не обичаше клюките. Живееше скромно и все работеше нещо. Плетеше, шиеше, разтребваше къщата, плевеше градинката….

Не можеш да си подготвен. Когато баба реши да напусне този свят и част от мен отлетя с нея. Една от онези части, които винаги се чупят в нас. Не мога още да осъзная случилото се и да повярвам, че няма да я видя повече. Никога. Че няма да я прегърна и целуна, че няма да си поговоря с нея. Поне още веднъж. Душата се лута, болката се загнездва, а разумът ми нашепва тихичко, че така е по-добре!

Звучи цинично и даже грозно

но идва един момент в живота на човек, в който наистина си казваш, че така е по-добре. За да не се мъчи, когато вече е твърде възрастна и има тежък здравословен проблем, който не ѝ позволява да бъде човекът, който е била. Ограничава я. Усещаш че и тялото, и душата ѝ се мъчат, страдат и тя, душата, просто решава да си тръгне. И така е по-добре, не за нас, близките ѝ хора, но за нея.

Баба беше благ и разговорлив човек. Все се притесняваше да не досажда на хората. И не го правеше. Те сами търсеха компанията ѝ и искаха да са близо до нея.

Спомням си как, когато бях едва 3-годишна, баба ме научи да плета. Нещо, което и до днес правя с удоволствие. Когато се надувах уж да рева, но от очите ми не потичаха сълзи, защото не страдах наистина, баба не ми се караше. Но и не ме утешаваше, защото бързо разбираше, че това е номер от моя страна. Тя ме хващаше за ръката, изкарваше ме в коридора и ми казваше като се нарева да се върна в стаята. Това би било ужасно, ако плачех наистина. Но не беше така.

Спомням си още, как баба не спеше по цели нощи, докато чакаше аз и братовчедка ми да се приберем от тййнейджърските си излизания.

баба
Поклон пред всички баби, които толкова обичаме.

Но винаги се правеше, че спи

за да не се налага да ни се кара за това колко късно сме се прибрали.

Спомням си как ни готвеше и хранеше с вкусни гозби, макар че тя самата смяташе, че не я бива в готвенето. Не беше така. Просто тя беше твърде критична към себе си. Каквито между впрочем са и повечето хора.

Спомням си зимните и летни ваканции, които прекарвахме при баба и дядо. Играехме на улицата по цял ден и не можеха да ни приберат да хапнем нещо. Не огладнявахме. Децата никога не огладняват, когато са погълнати от света на игрите и щастието. Да, щастие. Защото всеки може да си спомни онези безгрижни и светли моменти от своето детство и как тогава чувствахме, че щастието е безгранично.

В живота е така. Хората остаряват (ако имат този късмет) и ни напускат. В пукнатините на сърцето ни, които се отварят, се настанява неистовата болка, тъгата, но и безграничната любов, която изпитваме към тях. Отиват си, но всъщност завинаги остават с нас. В нас. В мислите, чувствата, емоциите и спомените ни. Понякога се прокрадват и издайническите солени капки от очите ни, но те не могат да ни утешат. Всяка загуба е една огромна болка, която си остава вечно в нас.

И все пак животът продължава

Научаваме се да живеем без тях физически, но завинаги оставаме свързани с душите им. Така близките ни хора реално не умират. Те остават завинаги с нас.

Така и милата ми баба, която днес реши да си тръгне от този свят, ще остане завинаги с мен и ще продължи да бъде част от живота ми. Бъдете и се радвайте на близките си хора, докато са до вас. Винаги намирайте време да им отидете на гости, да ги прегърнете, да им се обадите по телефона или да им напишете няколко реда. Да ги попитате как са и имат ли нужда от нещо. Докато са живи. Докато са на този свят.

Защото после – после ще е късно

Ще съжалявате за пропилените възможности и неизживените мигове с тях. Бъдете и действайте сега. Докато имате тази възможност.

Дълбок поклон пред моята баба, която беше толкова добър, чист и светъл човек. Благодаря ти, Боже, че я имах в живота си.

Дълбок поклон пред всички баби, които толкова много обичахме приживе и които ще продължим да обичаме завинаги.


Вижте още: Спомени от село

1 КОМЕНТАР

Отговор