Йордан Славейков – един “проклет, талантлив и честен човек”

– Насилието на какво е майка?

– Чувал съм, че насилието ражда насилие. Почти винаги е така, но не съвсем. Насилието понякога ражда милосърдие, ражда да разбираш другия. Аз в себе си имам много мощни и не винаги точни чувства за това кой е жертва. И понякога в някакви ситуации разпознавам и хора, които обичам, и съвсем непознати, като жертви и ставам страшно агресивен и мога да убия човек защото слагам автоматично себе си на мястото на сегашната жертва.

– Има ли живот след насилието?

– Има, да, събираш парчета и продължаваш. Насилието никога не минава, то те белязва завинаги, остава ти огромна драскотина и тя си личи. Тя личи в общуването, тя личи в начина, по който си почиваш. Насилваното дете пораства и спи леко, спи нащрек.

– „Той изискваше моята любов да е равна по сила на неговата”, казва майката. Може ли да искаме това от хората, които обичаме?

– Всички казват, че не може, но аз искам. Само от това има смисъл.

– И сега ли продължаваш?

– Да. Мен трябва да ме обичат, аз иначе не мога да съществувам. И в “трябва” има елемент на задължителност и хората са жестоко шокирани защото те го четат на повърхността, няма значение дали ме обичат един, двама или два милиарда души. Мен просто трябва да ме обичат всеки ден, инак ставам зъл.

– Трябва ли родителите да прощават на децата си?

– Не, трябва децата да прощават на родителите си, ако могат и ако искат. Родителят няма какво да прости на детето си. Обърната е пирамидата, сгрешена е логиката по която мислят родителите, карайки децата си да им се извиняват, обратното е.

– Една от любимите ти книги на Майкъл Кънингам започва с цитат от Гъртруд Стайн: „Някога един човек завлякъл баща си в тяхната овощна градина. “Спри! – извикал накрая стенещият старец. Спри. Аз не съм влачил баща си отвъд това дърво.” Дори когато не можем да простим на родителите си има ли дърво, отвъд което не бива да ги влачим?

– Аз не съм влачил никога никого никъде. Аз влача само себе си, демоните и любовите си, родителите ми са съвсем друг свят. Много обичах майка си, не се научих да обичам баща си.

– Защо си толкова жесток към жените в книгата си и толкова милостив едновременно.

– Аз съм жесток и милостив и към себе си. И към жените, и към мъжете, не ги деля по пол.

– В книгите разказваш за жените с голяма емпатия.

– Това е част от хомосексуалната ми природата, едната половината в мен е женска. Половината във всеки мъж е женска, въпросът е кой докъде си го казва.

– Майката в романа ти иска да стане аптекарка, това е била нейната мечта, но нейният баща ú казва „не искам дъщеря ми да става курва.” В кой свят аптекарките биват наричани курви?

– В света на това семейство. Дали са аптекарки, дали са актриси, певици или гардеробиерки няма значение. Имам все още познати момичета, които идват да кандидатстват в театралната академия и техните роднини казват: значи ти искаш да ставаш курва. Това е патриархалната уседналост у българското мъжко население, което иска да възпре всеки опит на жената да бъде сама и еманципирана и един от начините е не просто със забрана, а като й вмениш клеймо.

– Може да кажем, че това са хора, които са мързеливи или които отказват да поемат отговорност за живота си.

– Можеш да кажеш каквото си искаш. И вероятно ще сбъркаш. Този човек толкова много е лашкан от всякакви вихри, турбуленции – и вътрешни, и външни, че той просто седи и иска Земята да спре да се върти, той нищо друго не може да направи. И после идва любов. И всичко си идва на мястото за кратко време.