Истории от село

Снимка: Калин Мицев

Днешните две истории от “Животът е прекрасен” ще ви уловят за ръка и заведат на село. Където има къщи и хора, които ви чакат.

Има самота, страх, немотия, за които забравяме. Има крака без топли обувки, тела без дрехи, недостатъчно заключени къщи на старици, откраднати компоти, бутилки с олио и буркани със зимнина, пазаруване на вересия – мръсни, огънати от използване страници на тетрадки с длъжници.

Не ги споделяме заради състраданието. Не само. Тези истории са хапче за отрезвяване. За да не забравяме колко големи късметлии сме.

117be7da-f63b-4db8-a93f-e4cd46bde7bc

                                           История 1

Живее накрай селото като кукувица. Умна, с разсъдъка си, в двор с едно куче, пуйки, без съседи. Дворът – до небето.

Трепери всяка нощ, слага райберите един след друг. Колко сън получава нощем – никой не знае. Все на тръни. Че е сама. Живее в страх.

5094a0a6-3a16-4cf4-be4b-bb5072264480

Има по няколко такива като нея във всяко българско село

Страх и самота. Самотата е толкова страшна! А на тавана скърцат кутиите със спомени, препълнени и гладни. И ядат от сънищата ѝ, сърцето ѝ. Чукат нощем по стъклата с извити пръсти и вият като вълците дето скитат полудели край празните кошари.

Тази мома дето все хубави работи е работила, има мая, партийна принадлежност да я покровителства, възхищение от малък, селски тип, безброй ухажори, от които, в крайна сметка, никого не си избира.

Цял живот на село. Няма друг свят освен този. И ТКЗС-то, и стърнищата на есен, и кишата предзимно, и черните почви.

Тук започва и свършва всичко. Няма навън

Най-много до някой съседен град, по работа. Тук има всичко. А като имаш всичко, не търсиш, не напускаш, не тръгваш.

Снимка: Калин Мицев
Снимка: Калин Мицев

Ако е знаела, ако е знаела как дебне старостта като лукав странник, заедно със самотността. Какви пъклени планове кроят за последните ѝ години… щяла е да си вземе, да се вземе с когото и да било. Само да може да спи, да не трепери при всеки повей, при всяка буря, при всеки лай на собственото ѝ куче.

Снимки: Авторът
Снимки: Авторът

– Защо не избягаш? – тихо ѝ говорят гласове в мрака. – Иди някъде, където може да се живее, по човешки.

Къде да ида? С 80-годишните си кости, с тези корени дето са се вплели в краката ми като пипала, с гробовете на майка и татко, горе на хълма, с тази къща-столетница, дето е откърмила всички ни, един по един, а млякото ѝ вече загнива и макар горчиво, не мога. А и няма къде да отида. Няма къде да отида…

Да съм знаела. Когато косата все още беше черна, потупванията по рамото – ежедневни, браво това, браво онова.

Сега да се задавя, да се закашлям, няма кой да ме удари…

Бабата-мома. Но кой да знае. Никой не знае. Какво се крои за него. Дали ще му е по мярка съдбата.

Твоята баба-мома ще се зарадва да натиснеш звънеца, да се появиш и да ти разкаже. За миналото, за хубавите дни. Няма да дели с теб самотата, ще я избягва чевръсто, само ще ти разкаже за едно време, когато беше по-светло, по-топло, по-пълно. А спомените ще дремят спокойни на тавана…

81867441-19a3-4245-b2b2-030382df2ac2

История 2: Кражба

Селото му е хубаво, пищно, известно. Ама далеч, така далеч… А ние сме заети, така заети, вечно заети, бързаме, тичаме, спъваме се, треперим от опити да се гоним с времето. Не стигаме до малките, пищни, хубави села.

Една каруца време ще да е изтекло, когато все пак реши да иде да види какво става в имота, как е къщата.

Снимка: Калин Мицев
Снимка: Калин Мицев
Беше извършена кражба.

Взели му:

– Работни гащеризони – 2 броя

– Обувки – топли, отново работни – 1 чифт

– Яке, дебело, топло, ватенка – 1 брой

Непокътнати:

Оксижен, дамаджани с ракия, къщата.

Крадецът – този жесток, безсърдечен крадец – не е разбивал – просто тихо и кротко е взел споменатите вещи, върнал е резета и заключалки и си е тръгнал тихичко, както е дошъл.

Крадецът, който не иска, но краде. Крадецът, който е вероятно и гладен, но не иска нищо повече от дома ви освен топлите ви дрехи, тези дето са ви в излишък, щом сте ги запокитили на село – за да работи, за да не зъзне, за да е като вас.

В този свят на малки хора с големи истории, съдби, които са и наши, където крадецът не е Лошият, а момата не е млада, не е вечно млада.

Самотата и студът плашат всички ни еднакво.

В този свят някои сме щастливи. Може би не, колкото ни се иска

Но недоволството поутихва в тези часове на размисъл и емпатия. Защото тези хора са сред нас. Тези хора сме ние. Аз съм ти. А самотата се сипе на едри парцали върху световната кражба. На топлина и човешко присъствие.

Липсите, които са у всички ни. Само дето са с различни лица.

По-пълно ли ви е сега?

Вижте още: 

Из архива на един любител-фотограф

Отговор