Малко истории биха могли да бъдат разказани отзад напред и да са все така вълнуващи и поучителни. Но тази на Едит Пиаф – иконата на френския шансон, е сред редките изключения.
Пиаф умира от рак на черния дроб на 47 г. във вилата си на Френската ривиера. Датата е 10 октомври, годината – 1963. А последните думи на певицата са: “Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си.“ Макар че
на Едит Пиаф животът има да ѝ връща голямо ресто
За трудното и гладно детство с майка улична певица, отишла си след свръхдоза, и баща уличен акробат. Както и за липсата на зрение поради заболяване, когато е на едва 4 г., и две баби, в чиито ръце е оставена. Едната успокоявала ревящото бебе с разредено вино, а другата го гледала в публичния дом, в който работела.
И в който Едит видяла протегната ръка не от близките си, а от проститутките. Говори се, че те събрали пари, за да може баба ѝ да я отведе в базиликата Света Тереза в Лизио. Там става чудо – малката Пиаф проглежда!
За да види с очите си далеч по-страшни неща в живота: загубата на собственото ѝ 2-годишно дете, самоубийството на близка приятелка, две катастрофи, а също и две световни войни. По-разрушителна дори от тях е
загубата на голямата ѝ любов
– американския боксьор Марсел Сердан, загинал в самолетна катастрофа през 1949 г. Драмата на Едит, която се усеща и в емоционалното ѝ пеене, не е измислена. Не е преувеличена. И все пак, когато изпълнителката се изправя на сцената със своето Non, je ne regrette rien (Не, не съжалявам за нищо), тя крещи срещу всеки, дръзнал да я мисли за слаба.
Защото дори в най-жестоките моменти, Едит Пиаф граби от живота с пълни шепи и прегръща страстно всяка мъка. За нея която и да е трудност си струва, стига да има за какво да пее в шансоните си. И това се усеща и във филма за нейния път – Животът в розово (кръстен на една от най-известните ѝ песни).
Така е още откакто е 9-годишна и за пръв път излиза да работи на тротоара, редом с баща си.
Нейната сцена е площадът
Нейната публика – хората от улицата. Още тогава момичето с крехко тяло и силен глас пее: “Родих се като врабче, живях като врабче, ще умра като врабче.“ Така и пишело по-късно на плаката за първата ѝ професионална изява: Момичето врабче.
Едит е на 20 г. и за пръв път разбира значението на костюма, мимиките, поведението на сцена, подбора на репертоара и пеенето с акомпанимент. (За бурните ѝ дни и за феноменалния ѝ успех на сцена разказва и нейната полусестра Симон Берто в книгата си Едит Пиаф, 2015 г., издателство Ентусиаст.)
Съвсем скоро славата е в ръцете на Едит Пиаф, а залите – в краката ѝ.
“Тази тълпа, надявам се да ме изпрати и в последния ми път, защото не обичам самотата. Ужасната самота, която те прегръща в обятията си нощем, когато се питаш – струва ли си още да живееш и за какво да живееш?”
Погребалното ѝ шествие на 10 октомври привлича десетки хиляди опечалени по улиците на Париж. Движението във френската столица е спряно за един ден. Опечалените си припомнят думи на Едит за смъртта, и не само. Вижте най-силните от тях тук…
“Смъртта е началото на нещо.”
“Живея така, както пея, и пея така, както живея.”
“Колко хубав е животът в дните, когато публиката е талантлива!”
“Не ме е грижа какво казват хората. Не ми пука за техните закони.”
“През целия си живот не съм се подчинявала.”
“Мисля, че трябва да платиш за любовта с горчиви сълзи.”
“Аз не пея за всички. Aз пея за всеки.”
“Артистите не бива да се срещат с публиката. След падането на завесата актьорът е длъжен да изчезне, като с махане на вълшебна пръчка.”
“Ако един мъж има красиви ръце, наистина красиви, той не може да бъде грозен отвътре. Ръцете не лъжат като лицето.”
“Не можеш да се застраховаш срещу любовен пожар.”
“Когато любовта охладнява, нужно е или да се разгори, или да се изхвърли. Това не е такъв продукт, който може да се съхранява на прохладно място.”
“Умирам от любов по 500 пъти на вечер.”
“Трябва да напуснеш мъжа, преди той да го направи.”
