На сутринта се събудих рано, въпреки неочаквания среднощен тъпанджия, за когото ви разказах в предишната част на пътеписа си. Предварително се бяхме разбрали с Дениз да се срещнем пред най-българското място в Истанбул. Това място, разбира се, е българската черква Свети Стефан. Тази църква, наречена Желязна, е построена от железни части, изработени във Виена.
Българската eкзархия получава правото да построи сегашния храм на мястото на по-стара църква, изградена от дърво.
Имотът е дарен през 1849 г. от Стефан Богориди
Затова е решено храмът да бъде посветен на неговия светец-покровител. Освен че задължително искахме да видим тази забележителност, заради силната ú обвързаност с борбите за духовна свобода на българите, трябваше да отидем там и защото имахме Стефан в групата си. Така малкият ни спътник щеше да има хубави спомени във вид на снимки заедно с иконата на своя светец-покровител.
Когато пристигнахме пред църквата, видях в далечината да се задава Дениз. Времето отново беше чудесно и
водите на Златния рог
проблясваха зад апсидата на храма. Когато моята приятелка се присъедини, успях да забележа колко забележително е мястото, подарено от Стефан Богориди на българската eкзархия. Наречен от българите “Княз”, заради неговото влияние в Османската империя, той действително е направил изключително дарение.
От другата страна на булеварда, минаващ по брега на Златния рог, е българският метох. През 1870 г. той става официално седалище на Българската екзархия. Този терен също е бил подарен от Стефан Богориди. Историческото значение на българският архитектурен комплекс в една от най-старите части на Истанбул е огромно за България.
Най-важното събитие тук
се е състояло на 3-ти април 1860 година. Тогава във все още дървения храм митрополит Иларион Макариополски по време на тържествената Великденска служба за пръв път не споменава името на гръцкия Вселенски патриарх, а изрича Всякое епископство православньiх. Това обръщение се изговаря само от предстоятел на самостоятелна църква и затова събитието се счита за възобновяване на автокефалността на Българската църква след падането на Второто Българско Царство.
Наскоро Турция възстанови храма заедно с метоха и целия комплекс от сгради, а и прилежащите му тревни площи наистина изглеждаха много добре. В онзи момент десетките книги и статии, прочетени от мен през годините за този храм, минаха през съзнанието ми. Бях наистина щастлив, че мечтата ми да видя отблизо този огромен български символ се сбъдна.
Повече снимки от това посещение може да разгледате в галерията по-долу:
След като прекарахме почти час във и
около храма Свети Стефан
в далечината на един близък хълм съзряхме огромна червена сграда. Освен с грандиозността си, тя привличаше погледите ни отдалеч и със своите архитектурни достойнства, които бяха силно изразени. От Дениз научихме, че това е прочутото Гръцко училище в Истанбул. Много дългата му история започва още година след превземането на Константинопол от отоманците. В този си вид и на това място то е от 1883 г.
В почти непосредствена близост до гръцкото училище посетихме и Гръцката патриаршия, наречена Вселенска. Бях любопитен да видя мястото, откъдето по време на националните борби преди Освобождението, а след това в Македония и Одринско са издавани заповедите за погроми над българската духовна самостоятелност и погасяване на българска национална идентичност. Много добре обгрижвана сграда, с красиви вътрешни дворове и тежки храмове. Богати икони и саркофази с тленни останки на духовни водачи и светии.
След като излязохме от
Гръцката цариградска патриаршия
поехме към следващото място, което щяхме да посетим. За целта трябваше да слезем пак на булеварда, на който се намираше желязната църква Свети Стефан. Оттам се налагаше да хванем автобус. Георги ми каза, че има доста път до спирката и ще пробва да спре автобуса, преди да стигнем дотам.
Аз, разбира се, изразих съмнение, че цял автобус с пътници в него ще спре на нерегламентирано място само заради нас. Още не бяп успял да изразя докрай съмненията си, когато автобусът се зададе в далечината. Тогава Георги махна с ръка отдалеч и аз с невярващи очи видях, че превозното средство наистина спира и отваря вратите си. Оказа се, че да се качиш в автобус на нерегламентирана спирка, особено, когато с вас има деца, е напълно нормално и шофьорите спират. Това бе една от странностите, които видях в Истанбул.
В следващата част ще ви заведа до едно изключително интересно място – автентичната бозаджийница, чийто клиент е бил и самият Кемал Ататюрк.
