Ангел Каралийчев и неговите позабравени приказки

Ангел Каралийчев
Ангел Каралийчев е сред най-отличените български писатели.

Вечер е. Сама съм. Не ми се гледа телевизия. Не ми се излиза. Емоционално ми е. Без причина. Просто така. Преглеждам библиотеката в хола си. Погледът ми се спира на едни скъпи, но леко позабравени и позахабени от времето томчета – Приказен свят на Ангел Каралийчев.

Намериха ме. Веднага усетих, че – да, точно в този миг е дошъл моментът да си припомня тези златни странички на българската литература, които от доста време не съм разгръщала. Започвам да чета. А

приказките на Каралийчев

са толкова разнежващи, дълбоки и изпълнени със смисъл, че нерядко очите ми се пълнят със солена вода… особено в края на всяка история. От радост, от тъга, от умиление, от простите истини превърнати в приказни послания за малки и големи. От своя страна леко поостарелият български език внася едно специфично чувство за безвремие, простота и автентичност, която сякаш безнадеждно сме изгубили днес.

Знам, че не мога в един материал да предам цялата красота и емоция на редовете, които препрочетох. Но все пак реших да споделя с вас някои незабравими моменти от приказните книжки на големия български писател Ангел Каралийчев, които може би също като мен сте позабравили през годините.

Приятно четене!


Ангел Каралийчев
Приказките на Ангел Каралийчев вдъхновяват с простичките истини, написани в тях.

Окъснял жътварин със сърпалник на рамо и разведрени от лятната вечер очи тихо слизаше по бялата пътека към чешмата, наливаше кратунката си и питаше слепия:
— Какво гледаш нагоре, Талей?
— Звездите.
— Че ти виждаш ли ги?
— Не ги видя, но ги чувам. Цяла нощ те плуват и пеят, но техният глас не е като човешкия.
— Ами какъв е?
— Не го зная — чуден. Сърцето ми се топи, като ги слушам. Казват, че звездите падали от небето тъй, както падали узрели круши, когато лъхне вятър. Аз не ги виждам, но чувам как падат. И щом някоя тупне на земята — другите охкат. Да видиш как охкат и плачат! Не мога да заспя цяла нощ.

[Из Слепият гъдулар]


“Като зърна от скъсана броеница се ронеха и падаха годините на баба Тиша, очите ú като ден сълзяха и изтичаха, а ръката, върху която спеше Нешко нощем, закоравя и се втвърди. Но тая десница за малкото момче беше като пухена възглавничка.”

[Из Сърце]


“Когато влезе в учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше къде да се дене. Срам го беше от другите пременени момчета, защото и двата ръкава на палтенцето му бяха закърпени. Колко се труди майка му, дано събере някоя и друга пара, че да му купи плат за ново палтенце, ала не смогна. Лятото мина много тежко.”

[Из Другари]


“Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата — жълтици ще падат от устата му.”

[Из Дядо Божиловата надежда]


“Той мразеше цялото село, защото го бяха видели веднъж, като извадил жълтиците си и ги прострял на слънце върху трапезника да изсъхнат, за да не мухлясат. И се боеше да не му ги откраднат, затуй всяка нощ местеше гърнето ту в зимника, ту в градината зад къщата. Вярно е, че жълтиците бяха по-малко от сълзите на сиромасите, които беше разплакал, като им отнемаше имотеца, но нали гърненцето е пълно!”

[Из Един чувал тикви]


“Бащата помилва Койчо, по главата и замислено рече:
— И запомни, сине, че само свободните души пеят. Затворниците не могат да пеят…”

[Из Пленникът на великана]


“Имаше една кибритена клечка, сложена в синя кутийка. Тя беше клечка като клечка, направена от дръвце, с кафява запалителна главичка, но не знам защо се смяташе за по-умна от другите. Може би защото главичката й изглеждаше по-дебела и случайно я бяха сложили в най-горната редица на кутийката. Лежеше върху другарките си и час по час повтаряше:
— Аз съм клечка над клечките! Аз съм клечка и половина!
Другите в кутийката я слушаха и се усмихваха мълчаливо. Те знаеха народната мъдрост, че който се хвали — не пали.”

[Из Една кибритена клечка]

Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог”, 1925-1927 г. Каралийчев е последният вдясно на първия ред. Източник Държавна агенция „Архиви“
Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог”, 1925-1927 г. Каралийчев е последният вдясно на първия ред. Източник Държавна агенция „Архиви“

“Овчарят млъкна и дълго гледа към лешниковата горица, където едно птиче си дереше гърлото.
— Да беше човек — продължи той замислено, — щеше да иска за тази заслуга някоя награда, но той е един скромен пес. Нищо не сака. Иска само половината пита от торбата ми и половина резен сирене от захлупците. Страшник, ела тук да ядем!”

[Из Вълча пътека]


“Селяните на Айдуду имаха едри черни коне с буйни гриви и когато препускаха по равнината, вятърът пилееше конските гриви, а копитата им копаеха кладенчета. Дядо Минчо Крайния нямаше кон.”

[Из Най-милото му]


“Най-подирната надежда на стареца беше неговият двайсетгодишен син. Той преди две години целуна набръчканата Дядова Минчова ръка и пое отвъд Родопите, а миналото лято през една юлска вечер се върна от града куцият Лазар и спря каручката си пред дядовата Минчова вратня. Повика глухо:
— Тук ли си, Дядо Минчо?
— Тука съм, ами къде — обади се старецът.
— Ела да ти кажа за Бояна.
Трепна сърцето на стареца, сви се, обхванато от тъмно предчувствие.
— Да не ти е жално, хей, дядо, нося ти грозна новина: твоя Боян веч го няма.

Загинал в боевете. Вестникът пише. Показал голямо юначество.
Старият се облегна на окъртената стена и се залюля. Сякаш се залюля и неговата стара смълчана къщурка. Той дълго стоя изтръпнал. Ушите му пищяха. Не знаеше какво да каже на куция. Гледаше го със загубени очи и едва реши да го попита:
— Загинал, казваш, ай, Лазаре, свършено е значи.
— Свършено — рече Лазар и наведе глава.
— Ами няма ли да го видя Бояна, моя?
Лазар нищо не отвърна. Не знаеше с какви думи да утеши раненото бащино сърце.
Старецът заплака и със свита ръка взе да трие очите си.
Куцият слезе надолу по улицата.”

[Из Най-милото му]


“Излезе навън и тръгна в нощта. Вятърът я посрещна като разбойник. Разроши косата ú. Опита се да грабне шала от раменете ú, почна да я блъска в тъмнината със своите студени юмруци.”

[Из Майка]


“Клан-Клан се спря под един стар тристагодишен дъб, измъкна меча си и замахна да го опита — може ли да сече тъй, както някога е сякъл. Удари стария дънер. Вековното дърво рухна след първия удар. В клоните на дъба бяха свили гнезда двеста рошави врабчета. Когато дъбът падна, те се пръснаха с писък и проклятие.”

[Из Ижо-Мижо и Клан-Клан]

Книгите на Ангел Каралийчев
Книгите на Ангел Каралийчев наистина са един нов, друг свят.

“Със затаен дъх всички следяха как едно дете се бори с водната стихия, за да спаси живота на друго дете, и никой не им се притичаше на помощ. Най-сетне подир няколко мъчителни минути Влади стигна до брега, подаде спасеното момче и сам излезе от водата.”

[Из Малкият беломорец]


“Падаше вечер. Селото полека потъваше в синя мрачина. Ваньовият сън стоеше невидим пред момчето и му гъделичкаше клепачите.
Сърцето повика Съня и му разказа какво иска да прави Иванчо.”

[Из Крилатият пленник]


“Мина половин час. Пристигна патето — цялото мокро.
— Къде ти е рибата? — попита Чавдар.
— Изядох я, без да ща.
Чавдар и котето се спогледаха мълчаливо и многозначително. Изядоха по една порязаничка от питката и легнаха да спят.”

[Из Малкият освободител]


“Дядо Вичо воденичарят имаше един син на име Петкан. Този Петкан беше едър и здрав мъж. Ядеше като слон. Когато се наведеше да пие вода, цял кладенец пресушаваше. Воденичен камък да сложиш на гърба му, щеше да помисли, че муха му е кацнала. Но като тръгнеше на път, пристъпваше като бивол — мързеше го. Върви, да речем, пешком по пътя. Задуха насреща му вятър. Грабне му шапката от главата и я понесе сред прахоляка. Петкан се обърне, почеше се по ухото и махне с ръка към вятъра:
— Вземи я пък, щом ти е притрябвала!”

[Из Петкан в бъчвата]


“Не щеш ли, веднъж, като переше, стъпила върху един гладък камък, баба Вичовица се подхлъзна и падна в дълбокия вир. Зина старата жена да извика, но щом отвори уста — налапа вода и се удави. Дядо Вичо ревна, почна да си скубе бялата коса от мъка, повехна за един месец време, гътна се и умря. Петкан не намокри око нито за майка си, нито за стария: мързеше го да плаче. Не отиде нито един път да споходи гробовете им: тежко му беше да се мръдне в жегата.

Както винаги, той си лежеше под ореховата сянка и тежко пъшкаше, защото нямаше кой да го обърне. От деня на дядо Вичовата смърт воденицата млъкна и замря: мливарите тръгнаха по други воденици, защото Петкан не рачеше да се дигне и да пусне камъните на бащината си воденица. Запустя и градината. Нападалите по земята узрели круши и ябълки изгниха: нямаше кой да ги прибере.”

[Из Петкан в бъчвата]


— Като си стар и всичко знаеш, можеш ли ми каза какъв армаган да занеса на оная земя, където черни хора живеят в сиромашки колиби?
Замисли се дядо Матей. Сложи мрежата на тревата, сне от уста лулата и очите му тръгнаха по далечните пожънати ниви.
— Чувай — рече той, — да им занесеш най-тежкото.
— Кое е то? — попитах го аз.
— Житеното зърно. То е най-тежкото имане на хората. Без него няма да има хляб, а без хляб нямаше да има хора. Дребно е като мушица, но струва много. Занеси им едно зърно!
Магарето се засмя. Големите му зъби се лъснаха.
— Че защо им е едно зърно? Кого ще нахрани то? Да си им занесъл магарешки бодили. По-леко и по-сладко нещо от магарешкия бодил надали има по света. Право ти казвам. Защо не си дошел при мене, аз да те науча на ум и разум?

[Из Най-тежкото]


“Когато юрдечката увря, циганинът извади от голямата торба половин хляб, корав като камък, и дървените захлупци. Отвори захлупците, поръси със сол птицата, разкъса я като звяр и започна лакомо да лапа. От лакомия се изпоти. Яде, яде и хвърли едната кълка на магарето. Магарето я подуши и поклати глава:
— Не ща. Аз съм вегетарианец!”

[Из Ането]


Като се нахрани до насита, Къдрьо отряза една тънка порязаничка и я подаде на Ането:
— Дръж!
След туй ú поднесе едното крило и викна:
— Лапай!
Ането пое крилото, започна да яде, но първият залък заседна на гърлото ú: тя знаеше, че юрдечката е крадена.

[Из Ането]


Вижте още… Елин Пелин: Най-силна е онази любов, която може да проявява слабости

Отговор