През последните години имаше нещо, което успяваше да развълнува учениците от 6-и до 11-и клас в цялата страна – от големите градове до най-малките села. 1000 стипендии на Фондация Комунитас. Един по-различен социално-образователен проект, който подкрепяше умните, будните, мислещите и изключително децата в затруднено положение. И в същото време ги караше да се борят и да си заслужат аргументирано правото на подкрепа.
За да получат стипендия, учениците трябваше да подготвят пакет, подобен на този, с който се кандидатства в чужд университет или пред работодател. С автобиография, копие на успех и есе. В това есе те трябваше да представят знанията и разсъжденията си по учебен предмет, в който се чувстват най-уверени. Най-добрите получаваха финансова подкрепа за уроци и кредит за книги. Т.е. средства, които да се инвестират в образованието на стипендиантите.
Защо говорим за проекта в минало време обаче? Защото той изпълни задачите си и приключи. А резултатите са ясни, видими и съвсем реални. За тях решихме да поговорим в седмицата на фондациите и дарителите през 2018 г. с програмния директор на Фондация Комунитас – Искра Джанабетска-Кавалджиева.
Колко време продължи проект 1000 стипендии и на колко деца помогна?
Проект 1000 стипендии на Фондация Комунитас подкрепяше учениците в България в продължение на 11 години. 11 конкурса. За този период бяха раздадени общо над 9200 стипендии. Сред номинираните има и такива, които са получавали стипендия няколко пъти. 5870 са подкрепените деца през 11-те конкурса. От тях около 2500 деца са растящи в социални предизвикателства или малки населени места.
Какво точно представляваше този проект?
Стипендиите бяха създадени, за да стимулират личния напредък на учениците в България – така че именно посредством образованието да прескачат социалните си бариери. А социалните предизвикателства имат много и различни проявления. Оказа се, че е много трудно да дефинираш рамки на социалност, когато искаш да бъдеш действително от полза. Защото номинално много хора могат да се изкарат на прага на бедността, без да са там. Както и мнозина не биха си позволили да мислят за себе си като просители на подаяние, а социалните им ограничения са съвсем реални и потискащи възможностите за развитие.
Стипендиите, в основния си замисъл, бяха парична награда за учебната година, финансова награда с ограничено
използване за книги и учебни пособия
така нареченият „кредит за книги“ и нефинансова част под формата на консултации, социална мрежа, възможност за допълнително време и внимание от страна на учителя, на когото се доверяват и са избрали да го включат като наставник в проекта.
Смятаме, че 1000 стипендии имаха стимулиращ ефект и през изискванията за подготовка на кандидатурата. Кандидатстването беше нещо като демо-версия на кандидатстването за чужд университет или работа – през текст, портфолио и с интервю. Нещо, което постигнахме през годините, беше да провокираме
децата да мислят за себе си през силните си страни
през заложбите си, а не през конкретния учебен материал. Търсихме и насърчавахме удоволствието от задълбочаване в областта на интереса, критичното мислене и индивидуалната позиция – стремеж към лични постижения. В един момент се наложи да изградим сериозна стратегия за противодействие на инерцията за плагиатстване, защото много деца изпадаха в тази клопка, която сме по-скоро склонни да разглеждаме като инерция на средата. Накрая резултатите бяха видими.
Какво беше интересно за Вас покрай работата в проекта?
За 11 години и толкова много кандидатури, всяка от които представлява прозорец към един младежки свят, интересните случаи са неизброими. Интересни с оттенък на усмивка, с нюанс на тъга, с възхита към силата на човешката воля! От самото начало тръгнахме с внимание към някои елементи от проекта, така че действително да го държим в полето на ползата, а не просто да го има. Сложен е балансът между даване и заслуга. Децата, нормално, са лесно раними. Важно беше хем да знаят, че конкуренцията е в национален мащаб, хем това да не ги обезсърчава.
Имахме някои хипотези – особено за ролята на учителя и на четенето, които по-скоро се затвърдиха. И тук подчертавам – се затвърдиха в положителен аспект.
Редом с родителя, най-голям вдъхновител и пътеводител е учителят
И тук не става въпрос за всеки учител, но не са и малко онези с грижа към децата. Излезе нещо неочаквано като резултат – много от учителите, които покрай 1000 стипендии бяха подхванали извънредна индивидуална работа със стипендиантите, които ги бяха помолили за това (и тук искам да подчертая – заплащането на това усилие е абсолютно символично), споделиха, че за тях това е било откровение. Вкарвайки ученето в неформални отношения и по програма, която сами и заедно са определили, първо са постигнали неочакван напредък, второ са преоткрили младежите срещу тях и общуването е оставило богатство и в двете страни.
А по отношение на четенето – в началото се сблъскахме с обществената представа – защо да очакваме, че на един математик му е работа да чете (окрупнено казано) и че това трябва да му е важно. За нас четенето на художествена литература не беше критерий за избора на стипендианти – поне не и за кандидатите извън област Литература. Излезе обаче недвусмисленото наблюдение, че най-задълбочени познания показаха участниците, които четат свободно художествена литература. Както сред участниците в точните науки, които разсъждават върху проблеми далеч извън училищната тематика, така и сред изкуствата, и сред хуманитарните предмети. Успехът, детайлът и креативността са съпътствани от любопитстването в полето на литературата.
А с какви любопитни истории Ви срещнаха стипендиите?
Проект 1000 стипендии е като една ненаписана книга, която имахме честта да прочетем. Ние самите много пораснахме с тези истории. Фестивалите на проекта ВИЖ!Фест разказаха някои от тях. Други прераснаха в семейства и трайни приятелства. Има съвместни проекти, за които ни разказаха.
Миналата година имахме едно обаждане по телефона. Чуваме женски глас, леко безцеремонен, който директно заявява: “Написала съм си да ви се обадя на тази дата, ако съм жива. Днес дъщеря ми, благодарение на Вас и на стипендията, завърши висше образование – медицинска сестра и има бъдеще“.
Разбира се, ние се опитваме да омекотим тежестта на ролята, която ни се придава, като казваме, че то детето само е постигнало тези успехи… “Не” – прекъсва ни женският глас.
“Вие не разбирате! Когато не знаеш какво ще ядеш утре, въобще не ти е до мислене за висше образование…”
Детето беше от родопско село. Както и още много деца, които се бяха устремили към обучението в медицина, за да прескочат ограничението на средата и едновременно с това да бъдат полезни.
Ето още едно неочаквано наблюдение – единствената област на интерес в конкурса, чиито кандидати бяха преобладаващо извън София и все пак със засилено присъствие в проекта, беше биологията. Тези деца се стремят към медицинско образование като източник на сигурност.
Има, разбира се, още много интересни истории, които носим в сърцата си. Например – на Елиф, която учи медицина, за да стане добър писател. Или за Кристиян Григоров, който в конкурса остави особено ярка следа с анализите си по литературни произведения. Това е един от хората, които, макар и
незрящ, ни смая с количеството и дълбочината на прочетените от него книги
Сега има прекрасна кауза, завършил вече Българска филология – да докаже в обществото, че незрящите учители са от особена полза за зрящото общество.
Сещам се и за някои прекрасни практики на учителите по 1000 стипендии. Госпожа Светлана Косева от Пловдив, чиито пианисти всяка година ни смайват с майсторството си, дарява хонорара си от проекта на наградния фонд на конкурса Шуман – Брамс. Госпожа Силвия Стефанова от ПМГ Ямбол създаде философска библиотека с книгите от стипендията, за да могат повече ученици да ги четат, а тя пали много младежи по мисленето. Не е възможно да изредим всички учители, но повечето са със забележителен принос в „буденето“ на децата. И будят дълбока признателност у нас.
