Финални часове преди рождения ми ден. Тиктакат тихо, небрежно, над чаша студено бяло вино и панер фъстъци с черупки. Мълча ги, не ми се говори много. Там съм, най-сетне съм там. Омиротворена, преливам от тишина.
През последните седмици дъщеря ми настойчиво ме питаше какъв подарък искам да получа. Нещо, нареждаше тя, което много искам, за което отдавна си мечтая, нещо специално, нещо, което да си гледам и да му се радвам… Нещо!
Имам си всичко
не спрях да повтарям, нищо не ми трябва. Отговорът обаче не я удовлетвори. Помисли си пак, мамо! Не разбира защо не искам нищо, което да се побира в ръка или в поглед.
Думите се оказаха в крайна невъзможност да ѝ обяснят, че за мен рождените дни вече не са броене на подаръци, а поводи за размисъл. Влизам в този така, както се влиза в храм – да благодариш, не да молиш и да чакаш да получиш. Моленето и чакането можеш да адресираш единствено към себе си.
Днес, повече от всеки друг път, благодаря. За всичко, дори за това, което някога съм проклинала. Единственото, което искам, е да изживявам.
Да мога да изживявам
Да мога да споделям. И да мога да разказвам (или пък не) изживяванията си. Искам “неща”, които се побират в душа.
Пак не ме разбра. Всичко това ѝ се струва нищо. Усмивката ми – привидно меланхолична, зареяна далеч, към хоризонт с неопределени очертания, все ѝ се струва тъжна. Не съм, сладка моя, просто виждам своето желано “нещо” и му се усмихвам. Щастлива съм и не искам нищо повече.
Въртя странна любовна афера с живота си вече цял живот. Погодихме си много номера, минахме през етапи, които не влизаха в сметките, извади от мен и красавицата, и звяра, но не спря да ме провокира. Тази наша връзка е като морето – гледаш го гладко и спокойно, но дори и не предполагаш какво се мъти отдолу, когато си променя цветовете. Това, което научих от нея, е, че единствената игра, която мога да играя с живота, е Не се сърди, човече.
Приех, че понякога просто трябва да ме връща в началото отново и отново, но да не се отказвам да хвърлям зара и да чакам шестица. Приех, че понякога е добре да му се доверявам, а не непременно да се опитвам да победя. Победите, оказа се, са много относително нещо. Загубите, впрочем, също.
Сега стоя на прага на поредното си порастване, здраво стиснала зарчето в ръка и се опитвам да повярвам, че, при цялата ѝ влудяваща жестокост, тази игра може да бъде и справедлива. И се уча да приемам справедливостта ѝ честно, без да я обличам в определения, на които не принадлежи, като подаяние или пък съжаление.
Там съм, най-сетне съм там
Отново е мой ред да хвърлям за шестица.
Не знам колко време остава. Обикновено цепя секундата на две, но този път около мен няма нито един часовник. Реших да се оставя на безвремието, нямам нужда от свидетелите стрелки. Има кой да отброява моята радост за мен – тихо и небрежно. Поглеждам нехайно чашата с вино, а привидно меланхоличната ми усмивка се промъква незабелязано през прозореца, последвала в мрака шума на морето.
– Знаеш ли какво?
– Какво?
– Happy birthday to you! Наздраве!
– Ееей, стана ли вече време? Наздраве!
Хубаво е да можеш да се изненадваш от себе си.
Вижте още… Красивите неща не трябва да са трудни
