Различните деца: Денят, в който срещнах Марти

различните деца
Децата може да са различни на външен вид, но всички те носят топли сърца и желание за обич.

Беше слънчев зимен ден. Бяхме високо планината. Карахме ски с децата. Бях спряла за малко. В този момент край мен, също на ски, премина малка групичка. Най-отпред беше една жена с микрофон и говорител – точно като водачите на туристическите групи в градовете. А подире ѝ –

двама… слепи скиори.

Мъж и жена. Незрящи, да. Напълно. Жената отпред тактуваше – ляво, дясно, ляво, дясно. Внезапно мъжът се отклони от следата, която водачката беше оставила. И пое право към ограждението до себе си. Водачката го видя и съвсем спокойно му каза да спре. Той го направи с небивало майсторство.

Тези двамата с водачката си… тренираха за ски-състезание за инвалиди. Човек, който не вижда, на ски. Още ми е трудно да повярвам. Но явно има начин и това да се случи. Шокът от видяното преля с възторг. И скоро след това – с възмущение.

Откакто живея в Швейцария, виждам как много от децата и порасналите хора със специални потребности са

ефективно интегрирани в обществото

Карат ски, плуват, свирят на музикални инструменти, водят паради, реализират се в различни сфери на обществения живот. И всеки път, щом видя групата младежи със синдром на Даун и трудна подвижност на лифта, се сещам за дечицата от репортажите на колегите в България – за онези от помощните училища; за другите, затворени в домовете си и за всички, които извършват подвизи срещу ограниченията на незаинтересованата държава…

незрящи деца
Незрящите деца са не по-малко талантливи от зрящите; Photo credit: Christian Liechti via Remodel Blog / CC BY

Ето защо ми беше трудно да удържа сълзите си, когато прочетох нещо лично, споделено във Фейсбук, точно в навечерието на Детския празник 1 юни. Сподели го приятелка от детските години, съученичка, колега. Публикуваме поста на Мая Красимирова, специално предоставен на Lifebites.bg.

С него целим само едно – да те накараме, скъпи читателю, да се замислиш

какво богатство всъщност са различните деца

Те ни учат с всяка дума, с всеки жест, с всяка прегръдка, с всяка смела изява. Грехота е да живеят в изолация! Те са с благодарни усмивки и щастливо отношение към живота…

Останалото допиши ти, след като преглътнеш сълзите. Напиши го в съзнанието си, в тефтера, в отношението си към децата (все едно дали свои или чужди, здрави или не съвсем). Сподели и с нас, ако имаш сили. Или просто затвори прозореца и забрави тази история. Въпрос на личен избор…

сляпо мече
Децата просто обичат.

В столичния квартал Слатина има един Дневен център за социална интеграция на инвалиди. Това е Центърът, който всяка седмица посещават и моите 5-годишни близначки. Дея, защото е с лека форма на Детска церебрална парализа, а Рая – просто защото е нейното неизменно допълнение. И те, като повечето близнаци, една без друга не могат, но пък и една с друга им е трудно – заради вечната конкуренция помежду им. 

В деня, в който срещнах Марти, в Центъра имаше тържество в знак на благодарност към посланика на Република Корея по повод дарението на цялостна климатична инсталация за сградата.

Моите момичета трябваше да рецитират стихотворение, облечени в рокли за принцеси. Дея, която “не обича красиви момичешки дрехи”, беше хем ядосана, хем тъжна на дългата синя рокля, обшита със златни цветя… И вкопчена в мен, не спираше да повтаря, че я е страх.

Тогава малката ѝ ръчичка беше хваната от друга малка ръчичка

на 7-8 годишния Марти. Незрящото момченце се опитваше да я пипне и да разбере какво става, а Дея се дръпна стреснато. И докато аз се опитвах да успокоя децата, Марти протегна ръка към мен. Подадох му моята и той ме попита: “Тя (Дея) от какво се страхува?” -“От това, че има много хора, които я гледат”.

Докато обяснявах, Марти ме прегърна, не – направо се гушна целият в мен и започна да ме разпитва как се казвам, каква зодия съм. Без да ме пуска от прегръдката си, която беше толкова истинска, лишена от задръжки, от страхове и притеснения – просто топла, силна и пълна с присъствие прегръдка…

Марти се оказа певец, прекрасен при това. Пя с усмивка пред всичките хора. Когато свърши, отидох при него да го поздравя, а той пак се гушна в мен. Не отчаяно, не безумно, просто някак човешки, естествено, топло…

И непривично. Докато моите деца бореха тревогата си от вперените в тях очи, Марти без страх отиваше при човека отсреща, въпреки пълната тъмнина, в която живее. И сега стоя и се чудя – а той щеше ли да го направи, ако гледаше като нас, зрящите, на света…?!?

барби инвалид
Хората със специални потребности имат безценна гледна точка за света около себе си.

Вижте още какво е да научиш, че детето ти е със синдрома на Даун

СПОДЕЛИ
Предишна статияТони Дуковски: Фотографът, който снима щастие
Следваща статияТъпърчетата и Поспаланко търсят път към децата
Кристина Колева
По натура съм любопитка, по душа съм скиталка. Само с това мога да обясня факта, че от няколко години живея в чужбина, макар от цялото си сърце да обичам България. Обичам да се смея, плаша се от скуката. Естествено, дай ми да пътувам, да срещам нови хора, да опознавам нови места. Обикновено съм кротка, но вътре в мен винаги напира една бунтарка. Всъщност, затова станах журналист преди има-няма 20 години. Обичам да разказвам, но преди това внимателно проверявам всяка подадена ми информация. Това трябва да е изкривяване, придобито от годините работа като разследващ журналист. А може пък точно заради тази страст да станах такава. Разследвала съм случаи на корупция и злоупотреби с власт в известно телевизионно предаване. Вярвам, че журналистиката е призвание на всеки, който иска да промени света около себе си и има волята да преследва тази цел.

Отговор