Той стоеше облегнат на прозореца и гледаше навън натъжен. До него беше Волята.
– Есенен лист. Падна от дървото, откъсна се. Вятърът го грабна и го отвя незнайно къде. Ще го блъска и мята без посока. Точно като това листо се чувствам. Загубен, самотен, слаб и безпомощен – каза той на себе си.
– А какво мислиш, че ще стане с листото, щом утихне вятърът? –
прошепна тихо в ухото му Волята
– Ще падне и не след дълго ще изгние – отговори той все тъй натъжен.
– Да, ще изгние, но преди това да се случи, пак ще задуха вятър. Ще го отвее отново нанякъде. След това може дъжд да го завали. Но и слънце ще го огрее. А щом ти си като този есенен лист, щом вятърът те отвее отново във висините, ти имаш своя избор. Можеш да се уплашиш, но можеш и да се наслаждаваш на гледката. Помни, че есенният лист колкото и отвисоко да пада, той никога не се сгромолясва с трясък и никога не го боли – прошепна му отново Волята.
– Но аз не съм листо! – заинати се той.
– Именно! – прошепна му Волята. – То няма силата, с която ти разполагаш.
