Странстващият Пади – така се казва блогът на обикалящия пеша из Европа Патрик Девлин. Разказахме ви за щурия ирландец след пристигането му в София. Където пътищата ни се пресякоха, тъй като България е една от държавите по неговия маршрут от Истанбул към Виена.
Разстоянието от турската до нашата столица, което с кола може да бъде изминато за няколко часа, отнема на пътешественика точно два месеца.
Вижте първата част от разговора ни с Патрик, или накратко – Пади.
След като презарежда сили тук, разпределя багажа си и планира стъпките си по-нататък, странстващият ни нов приятел ни маха за сбогом. Така, както миналото лято се сбогувал с работата си като геолог за неопределено време. За година или две, които посвещава на своето
планинско соло пътешествие пеша
Ако разгледате профила му в Instagram, ще видите, че идвайки насам, е успял да покори върховете Голяма Сюткя, Голям Перелик, Мусала и Черни връх. Нощувал е в палатката си на Перперикон. При минус 10 градуса! И почти във всяка от нощите си в планините е заспивал на фона на виещи вълци.
Въпреки това предпочита дивото пред цивилизацията. Вижте как изглеждат 3 март, Дяволският мост и животът в планината през погледа на прекосилия пеша България бивш геолог:
Пади, успял си да минеш и през Пампорово. Пробва ли пистите там?
Всъщност, като малък съм идвал в България. Бях на 10-11 г. и със семейството ми дойдохме на ски ваканция тъкмо в Пампорово. Точно там се научих да карам. Но не си спомням много неща от тогава.
Онова, което помня… В началото на февруари пристигнах в България, в Ивайловград. Още в първия ресторант, в който влязох,
нещо в миризмата на готвено
ме върна директно в онези дни, когато бях на 11 г., в Пампорово.
Спомням си и кулата Снежанка. Така че сега отидох да я видя, без да карам ски. Успях обаче да пробвам пистите на Боровец.
Откъде точно е минал маршрутът ти през България до тук? Очевидно, започва от Ивайловград.
Да, оттам – през Родопите, Рила и Витоша.
Кой е любимият ти ден, прекаран в тях?
Един от най-щастливите ми дни тук беше денят на тръгването ми от Триград. Беше националният ви празник – 3 март. Стигнах село Ягодина, където на площада се бяха събрали хора с носии, гайди и знамена. Имаше танци, речи и после гайдарите просто тръгнаха пеша нагоре по склона над селото. Всички ги последваха, затова отидох и аз.
Не знаех, че целта е да стигнем до върха. Отне ни 2-3 часа и чак тогава успях да заговоря някого и да попитам какво се случва. Имаше група от природозащитния център за наблюдение на лешояди в района. Те ми обясниха, че предстоят групови игри и се включих в техния отбор.
Времето и гледките бяха невероятни! И беше страхотно, че успях да участвам. Включих се и в народните танци.
Бях единственият чужденец там!
После излязох от Ягодина и продължих към Борино. Стигнах Дяволския мост и живописното ждрело, което обаче беше покрито с лед и сняг. Скалите там са много високи и не биваше да тръгвам по този път, но вече нямаше как да се върна.
Когато най-сетне успях да премина, вече беше около 18 ч. Слънцето залязваше и бях почти излязъл от гората, когато чух вълчи вой. Звукът на дивото.
Извадил си късмет! Тежкият маршрут е бил вече зад гърба ти.
Да, определено. Беше вълнуващ ден – от наистина високи върхове, игри и танци, до плашещи низини.
Пълен си с истории, а е едва началото на пътешествието ти! Сигурно много хора по пътя те питат защо си тръгнал пеша. Какво им казваш?
Че имах хубава работа като геолог. Но беше свързана със стоене по цял ден на бюро. А на мен ми харесва да съм повече време на открито. И се чувствах като хванат в капан. Чудех се, това ли е, което искам да правя
до края на живота си
На една от служебните ми бележки пишеше: „Остават ви 563 месеца до пенсиониране. Когато се пенсионирате пенсията ви ще бъде…“
Звучеше ми ужасно. Виждах живота си подреден напред във времето, затворен пред компютъра. Е, да, работата ми включваше и много пътувания, но заслужава ли си, ако просто сменяш офисите?
Може би търсех промяна. Вече съм на 29 г., навърших ги тук, в България преди няколко седмици. И наближавайки ги, си казах, че имам нужда от малко почивка. От повече време навън. Поне докато съм млад, здрав, във форма.
И ето че си дадох такава – без фиксиран край. За да мога да помисля какво искам.
И какво е то?
Не знам. Ще видим накрая. Може да се окаже, че все пак смятам работата ми за идеална и че точно там искам да бъда. Вероятно не, но… още нямам идея. Просто си дадох време – година или две, за да помисля.
Защо избра ходенето пеша?
За мен ходенето е медитативен начин на придвижване. Случва се бавно и не ти трябва много техника. Отнема само 10% от мисълта ти как
да сложиш единия крак пред другия
Останалата част от мозъка ти е свободна, за да мислиш. И за себе си открих, че мисля най-задълбочено, когато ходя.
Единствената книга, която знам за ходене пеша, е Невероятното странстване на Харолд Фрай от Рейчъл Джойс. От нея научих, че краката ни не са пригодени за дълго ходене пеша.
Напротив. Дори сме еволюирали към тичането.
Може би. Но ако излезем навън с ежедневните си обувки, както прави Харолд, никак няма да ни е удобно. След няколко дни той вече има мазоли по ходилата. Вероятно ти си по-подготвен от гледна точка на екипировката.
Със сигурност.
Но покрай примера с Харолд се замислям, че има и по-дълга версия на твоя избор да ходиш пеша на такива разстояния. Защото, други хора на твое място, биха избрали друг тип почивка от цивилизацията – духовното изминаване на пътя към Сантяго или пък ваканция в Бали…
О, ако отидеш в Бали за година, трябва да правиш нещо. Не можеш да стоиш цяла година и да не правиш нищо.
Ходенето ми дава цел
Всеки ден има разстояние за изминаване. Има я и тази дългосрочна идея – да стигна до Виена. То изчиства и шума от битовите мисли за сметки, застраховки, ремонти, планове за уикенда… Сега тези неща не са важни за мен. Важно стана базовото. Като това, къде ще ям, къде ще спя, откъде ще си налея вода. Животът ми сега е далеч по-лесен.
Що се отнася до физическото натоварване, тъй като не съм си поставял краен срок, когато се изморя, просто спирам. Понякога ходя 25 км на ден, или поне така започнах в началото – полека-лека. Сега вече, ако теренът е равен, изминавам и по 40 км в ден с хубаво време. Телата ни се адаптират към всичко.
Може би има още нещо, което ме кара да ходя – досегът със земята.
А защо точно в планините?
Иначе ще е скучно, ха-ха. Горе е по-прохладно, има къде да опъна палатката, докато, ако вървя по главни пътища, е опасно, заради колите. Освен това,
ходенето по поляни е по-щадящо за ставите
в сравнение с асфалтовите пътища. А и част от целта ми е да изляза от зоната си на комфорт, за да израсна.
Какво следва след София?
Ще вървя до Ниш, Сърбия. После Вишеград, Сараево, Бихач – град в северозападна Босна. Планирам да се спусна до крайбрежието на Хърватия, за да си почина преди Словения и Алпите. Някъде през есента би трябвало да съм стигнал до Виена. И тогава ще преценя как съм и дали ще продължа обратно към Истанбул, само че по различен маршрут – към Карпатите и обратно през България.
Щом няма да повториш маршрута, вероятно няма да видиш отново всички хора, които срещаш по пътя си. Какво е усещането да знаеш, че виждаш някого за последен път?
Никога не казвай никога. В България и Турция има най-голяма вероятност да повторя част от дестинациите, защото пътищата ми в двете посоки тук са близки. Но дори и в „истинския“ живот се случва така, че не успяваме да видим някого отново.
