– Моля те, мамо, остани при мен. Не ме оставяй сама. Този път не мога…
Сълзите капеха върху блузата ú и се превръщаха в голямо мокро петно. За последен път помоли майка си да стои при нея преди повече от 20 години. Беше дете, тресеше се в температура и мислеше, че така се умира. Боеше се да остане сама. Сега отново я беше страх, защото нещо в нея умираше.
Седяха и се гледаха. Не беше нужно да казват каквото и да било.
“Преди баща ти съм имала две гаджета. И двамата си взеха имотни жени. Само баща ти гледаше мен и не се интересуваше какво имам. Единият дойде да ме търси, вече бях омъжена и имах деца. Измислил си командировка и се появи на вратата. Отпратих го, казах му, че няма какво да си кажем. Другият ме видял, когато дядо ти почина миналата година, и казал на най-добрата ми приятелка, че ме обича и много иска да ме види и да си поговорим. Глупак! Какво има да ме гледа след 50 години!”
Този кратък монолог, изречен със съвършено равен и лишен от емоция глас, беше изненадващ. Сълзите ú внезапно бяха спрели. Седеше и я гледаше с любопитство.
И мама е била жена!
Идиотско прозрение! Тази, която приготвя любимото ти ядене и ти разтваря аспирин в чаена лъжичка, за да го глътнеш по-лесно; която търпеливо те изслушва и тъгува с твоите тъги; която ти купува чорапи с пет пръста и под чиито наставления избираш първото си дантелено бельо... Тя не е безполовото създание, което цял живот явно или прикрито бди над теб. Тя е жена – в оня смисъл. И независимо колко бръчки са белязали лицето ú и в колко превъплъщения е потулвала себе си, не е губила и за секунда женското.
Мама е била жена! Откритието пулсираше в главата ú, докато се вторачваше все повече и повече в тази, чийто поглед пламтеше с гняв от женска солидарност и която сега се превръщаше в стихия заради нея. Язвителна, зла и хладнокръвна – заради друга жена, заради женското сестринство, оттатък родствените връзки.
– Стига с това “Обичам те”! Това са глупости.
– Не е така, мамо.
– Така е. Обичта си е обич, ама не само с приказки!
– Ще останеш ли?
– Ще остана, не се притеснявай. Само ще звънна на баща ти да му кажа, че ще трябва да се оправя сам още няколко дни.
Чу я как бързо приключи разговора по телефона. Всичко било наред, просто имало нужда да си постоят по женски – без повече подробности и обяснения. Заряза всичко, без да се замисли. Нищо не беше по-важно сега от това да бъде жена. Тази, на която не можеш да кажеш всичко, защото майчинското ще надделее, но пред която можеш да покажеш всичките си лица и тя само да мацне малко руж, ако е необходимо.
Защо никога досега не беше забелязала! Може би, защото прекалено настойчиво държеше да не бъде предпазвана от грешки и без оплакване да носи последствията от тях. Може би майка ú твърде присърце беше приела ролята на суров възпитател на малкото си момиченце…
И този път не простря крило над нея, нито пък се втурна да ú носи кърпички. Остави я да се успокои и после се държа като истинска жена – отвори бутилка вино, албума с апокрифни спомени и кутията с мръсните вицове. Напиха се, смяха се, псуваха, а после заспаха на дивана, хванати за ръце. Както тогава, когато не умря от температура.
