Има една думичка с буквата Ц, която смело мога да кажа, че мразя. А като се замисля, аз май друго в живота си не съм мразила. Всъщност даже не мразя самата думичка, а нещото, което стои зад нея. То е толкова неприятно, дразнещо, ощърбено и ръбато, че даже не искам да го произнеса. Все пак е мръсна дума и то от онези, от които мога да получа обрив. Добре де, за ЦЕЛУЛИТ говоря! И макар, че думичка е в женски род, той мръсникът е в мъжки (сякаш всички проблеми по света не са в мъжки род).
Та с този непрокопсаник имаме дълга и сложна история, минала през толкова перипетии, че даже не знам от къде да започна. Началото беше някъде там в далечната… абе все тая кога, отдавна беше. Та още като беше млад и едва напъпил, той ме дразнеше неистово. Но като една смела оптимистка вярвах, че е въпрос на време да се разкара, удавен от тоновете вода, които пиех, или да се предаде след тренировките, с които го нападах. Имах вяра в светата Салата и цар Сок.
Да, ама не – гаднярът си имаше верни помагачи в пъкления план – тортички, пастички, банички, хлебчета със загоряла коричка. Всички те работят за целулита, ако не знаете, то да ви е ясно, че са мафия. И са в екип, а вие се опитвайте да ги туширате с моркови и маруля. Е как може човек да сравни моркови с торта или пък краставица с тутманик. Не става!
После гаднярът с буквата Ц взе да влиза в младежка възраст, хареса му теренът и реши да остане за постоянно. Нищо че всячески срещу него се извършваха подривни действия. То не бяха скъпи кремове, мазила от нещастни охлюви, екстракти от екзотични растения, утайка от кафе и найлонови торбички за затопляне на кожа…
Войната се водеше на много фронтове, почти на живот и смърт! Хвърчаха сълзи, пот, пари и воля, а той,
гадният целулит все някак успяваше да си удържа позициите
из калните окопи. А по телевизията някакви кльощави наперени момиченца обясняват как с това ново кремче САМО ЗА ДВЕ СЕДМИЦА ТОЙ ЩЯЛ ДА ИЗЧЕЗНЕ. Абе вие милост нямате ли, господа маркетъри?! Всички лъжци на кладата!
Принудих се да вкарам тежката артилерия – неговия естествен враг, вибрацията на електро масажора. Но целулитът само се изсмя и като един Чък Норис го прати в музея на разбитите мечти. Аз обаче съм упорита и, както казах, го мразя, та затова продължих с опитите за убийството му (и хич не ме е срам даже).
Вкарах вече сериозния арсенал. Ако никога не сте ходили на ръчен антицелулитен масаж, то не знам дали може да разберете за какво говоря. Болката е някъде със сила 12 по десетобалната система. През повечето време стисках зъби и почти си изкъртих две пломби от напрежение. А от напъването не знам как не родих някоя друга по-добра идея. Обливах се в пот като сумист и даже отслабнах с някакви грамове от напрежение. Синините по тялото ми бяха повече отколкото на боксьор в тежка категория след 6-ия рунд (не знам колко рунда има бокса, но 6 звучи достатъчно страшно).
И знаете ли какво? След месеците масаж, мазила, терор, полугладна смърт, жестокост към бедното ми тяло, в крайна сметка се получи едно… НИЩО! Едно голямо, мазно, нещастно, жалко, съсипано нищо! Целулитът е намалил присъствието си с един процент,
дори след тежка и безкомпромисна битка
И тогава с последни сили, на ръба на отчаянието, малко преди да се метна от 11-ия етаж, ме осени една велика мисъл. Ами какво ще стане, ако взема, че го приема тоя долен мизерник. Така и така не иска да си ходи, няма и намерение да изчезва, а на мен ми писна от всички мъки, защо просто не му кажа:
“Остани, мизерен тъпако”.
Знам, че много го обиждам, но както казах, го мразя. Та обратно на идеята да го приема. Сигурна съм, че той това не би го очаквал. Ако се предам, може и той да му отпусне края, да охлаби хватката и някак да го издебна в гръб. Е, ако не друго, поне великата мисъл щеше да ми спести размазването по паважа, а и щях да прецакам цяла една индустрия, като реших да спра мазилата. Колко пари само щях да спестя!
Даже започнах да си представям мащаба на делото си и почти виждах как козметични компании по света фалират, но после се сетих, че не съм инфлуенсър и никой няма да ми обърне внимание, така че пак щяхме да сме двамцата очи в очи. Но той дори не подозираше, че нещо в мен се промени – наточих волята, запретнах ръкави и реших да си живея живота, пък и с мазни клетки. Не обещавам, че няма да ме е срам на плажа, нито пък, че ще спра да тренирам нападения свободна категория, но му давам свободно и да диша.
“Чу ли бе, идиот – живей, разрешавам ти! Само недей да се взимаш много на сериозно!”
То и на себе си давам свободно, че ми омръзна да съм като бригаден генерал. Амин и победа, пък моркови по- на често и всичко ще е точно. 🙂
