В последните няколко месеца не спирам да си задавам въпроса: Толерантни ли сме наистина българите или само така си мислим? И още повече, толерантни ли сме към хората в неравностойно положение или само демонстрираме солидарност и подкрепа към тях, за да печелим точки в очите на околните, или да задоволим собственото си его. Какво се случва? Останаха ли човеци сред нас? Останаха ли хора, на които наистина им пука, и могат да са добри и да се грижат за по-слабите от тях, без да очакват похвала, някакво възнаграждение или нещо друго в замяна.
Отговорът на този въпрос се оказа по-сложен, отколкото си мислех. От малка вярвам, че хората са много повече добри, отколкото лоши. Че това
да помагаме на по-слабите от нас
е неписано правило и че всеки, който има възможност, винаги е готов да го направи с отворено сърце и душа. Но се оказва, че далеч не всички хора са възпитавани по този начин и далеч не всички хора изповядват подобни ценности.
Останах потресена от случващото се на моя близка приятелка – Михаела Тюлева. Нейното искрено и емоционално писмо можете да откриете тук. Преди време сестра ѝ бе диагностицирана с онази болест с трите букви, която дори не искам да изричам. Слава Богу, откриха го навреме. Състоя се операция, която мина успешно, и когато уж всичко най-тежко вече беше минало, се оказа, че трудностите тепърва предстоят. Няма да разказвам подробности за това, което двете сестри и тяхното семейство преживяха и продължават да преживяват. Ще обърна внимание само на някои от нещата, които впоследствие ме тласнаха към споменатия по-горе въпрос за това доколко сме толерантни в действителност.
Да поговорим например за
недостъпната градска среда
за хората, на които по една или друга причина се е наложило да седнат в инвалидна количка. Те са буквално откъснати от нея, принудени да живеят в изолация. Защо? Защото стигането от едно място до друго за тези хора често е практически невъзможно. Приключение, сравнимо с тези на Индиана Джоунс, но за съжаление без хепиенд, както във филма. За достъп вътре в сградите, независимо от какъв тип, просто няма смисъл да говорим.
С години слушаме тъжните истории на стотици хора в неравностойно положение, но поне засега резултат няма. В този ред на мисли – толерантни ли са архитектите, политиците, градоначалниците, с други думи – хората, от които зависи да направят местата в града по-достъпни за онези от нас, на които съдбата и без това е отнела достатъчно?
Толерантни ли са хората по улиците
и колко от тях биха се спрели, отделили време и притекли на помощ на човек в подобно положение. Не е ли това най-нормалното и човешко нещо?
Толерантни ли са лекарите, чиновниците, безкрайните комисии, пред които с часове се редят хора с най-различни проблеми и молещи за помощ и разбиране очи? Толерантни ли са онези, които одобряват наредбите и правилата за получаване на НЯКАКВА помощ от държавата и дават ли си сметка какво костват тромавите процедури на хората с увреждания и техните семейства?
Да споменавам ли въобще “толерантните” хазяи, които разбирайки, че в апартаментите им ще живее човек в количка: първият отказва, защото не желае там “да се мотаят нек`ви инвалиди”!!! А вторият отказва във входа да бъде монтирана рампа, за която роднините на болното момиче заявяват, че ще поемат всички разноски. Трудът, материалът и хората също ще бъдат осигурени от тях. Т.е. от “милия” хазяин не се изисква абсолютно нищо!
За рехабилитацията, която е едно от най-важните неща за хората в неравностойно положение, дори не ми се отваря дума. Тя трябва да се прави ежедневно или поне ежеседмично, но държавата отпуска 10 дни годишно. Ха-ха. Яко! И много толерантно. Защото, разбира се, с “огромните помощи”, които се отпускат на хората с увреждания, те нямат никакъв проблем да покриват не само ежедневната си рехабилитация, но и всички останали свои нужди. На думи
всички твърдим, че сме много толерантни
Но когато се стигне до реални действия, нещата се променят. Истинската същност на хората се проявява именно в тези моменти. В случая с моята приятелка се нагледах и наслушах на хора и ситуации, в които се разкри тотална липса на човешка толерантност и в пъти по-малко такива с обратен знак. И все пак ги има! Важно е освен с тъмните краски, да оцветим тази история и със светлите, които се появиха. Много хора застанаха зад Михаела, сестра ѝ и цялото семейство. Познати, непознати, десетки помогнаха – кой с каквото може. Много топли и загрижени думи бяха изречени, много дела свършени и достатъчно средства за рехабилитация събрани. Дано всички хора в затруднено положение имат този късмет! Затова и надеждата ми в хората се възроди отново. За пореден път. Защото не всички сме добри и толерантни, но сред лошото винаги път си пробива доброто. Както сред мрака винаги проблясва светлинка!
