В началото на съзнателния ми живот виждах родителите си като сравнително плоски откъм съдържание фигури.
Фигури, които се грижеха за мен, фигури, на които се отчитах за оценките в училище, фигурите, които ме издържаха и при които се прибирах вечер. Понякога дори, по детски егоцентрично си мислех, че те съществуват заради мен, за да е пълен моят свят с някакви случки, разговори и разправии.
Едва след двадесетте ми хрумна за първи път, че родителите ми са хора като мен, със собствени настроения и характери, с трудности и борби. При поредните битки с живота не споделях много, но те усещаха и ми подаваха реплики, съвети или разкази за преживени случки.
Започнах да виждам как са вземали своите решения, какви са ценностите им – не на теория, а измервани спрямо реалността, на какво държат и какво биха пожертвали. Виждах картинката на живота им на външен вид. И започнах да смятам, че ги познавам много добре.
За да разбера, че има и още, трябваше да се случат сериозни промени – старт и край на обещаваща връзка, търсене на нова професионална реализация без особени успехи. Това даде не един повод да говоря с нашите откровено за вътрешните лутания, за емоциите, за това как се чувствам, коя съм и какво искам наистина.
Разговорите бяха колебливи и половинчати отначало, но понеже нямаше пред кой друг, показвах на тях от какво ме е страх и какво ме кара да треперя от напрежение. Явно това ги насърчи да ми споделят какво е вътре в тях, да разкрият своите „слаби” лица, подтисканите с години емоции от вътрешни и семейни конфликти.
Неусетно се опитвахме да видим заедно откъде идваме и накъде отиваме, какви са били те и как са се променили, какви са били отношенията им с родителите им и със себе си в течение на времето.
Започнах да разбирам на какво стъпвам, какви са корените ми.
Осъзнах, че нося определен товар от семейството си и той понякога ми помага, друг път ме спира в живота. Вече разбирах какви са родителите ми в душите и сърцата, как живеят със себе си, как поощряват или загърбват същността си. И разбрах по-добре себе си.
Защото ние сме отражение и продължение на нашите родители. Колкото и да искаме да избягаме от това. По-добре да го прегърнем, да прегърнем тях, за да сме пълноценни. За да намерим себе си.
