Пропилени залези: Историята на една изгубена любов

залези
Снимка: Foter.com

Горещ юлски следобед. Турска сладкарница. Мраморна масичка, чаша черен чай и баклава с шамфъстък. Зелен като зеления поглед, който се усмихва над този ориенталски каприз и тихо шепне: “Ти не си коя да е”.

Така започва всичко. Продължение след 10 години. Една изгубена любов, намерена отново – непокътната. Сиропът от баклавата се стича бавно в центъра на чинийката – гъст и тежък като пропиляното време. А то, уви, е безмилостно.

турски чай
Снимка: Авторът

Беше взело и от двама ни. Косата и брадата му бяха започнали да побеляват. Но беше красив.”

Два чифта очи, които се гледат така, сякаш между този миг и последната им среща не е имало прекъсване, сякаш не е имало разстояние, сякаш всичко продължава от там,

откъдето е спряло

“Очите… Тези красиви зелени очи. Те си бяха същите и ме гледаха по същия начин както преди 10 години. Говорихме дълго. Искаше да знае за живота ми. Аз исках да знам за неговия. Трябваше да се прибирам, а той не спираше да говори – все едно не искаше да си тръгна.

Започнахме да се виждаме всеки ден. Всеки миг заедно беше скъпоценен. Очите ми изтичаха да го гледам. Сексът вече не беше секс, беше любов!”

Почти нереално. Като в роман. Само дето животът често прилича на роман с дебели корици и те кара да се замислиш дали пък понятието художествена измислица не е пълна измислица. И те кара да настръхнеш, когато художествената измислица се изправи пред теб от плът и кръв и крещи без глас от щастие – толкова силно, че ще експлодира.

Тя непременно трябва да бъде разказана, защото истеричното смахнато битие, преливащо от антипримери за каквото и да било, особено за смисъл и чувства, се нуждае от романи с дебели корици, които се случват наистина – в карето между два панелни блока, детска площадка и незастроена зелена площ. За да напомни, че щастието и взаимността не са дефицитна стока!

залези
Пропилени залези…
Снимка: Foter.com

10 години! Има една песен на Deep Purple

Пропилени залези

(Wasted Sunsets). 10 години са 3650 пропилени залеза плюс още два заради високосните години. Точно 3652! Повечето дори не си ги видял. На други си бил щастлив, на трети си мислел, че си щастлив, но всъщност си бил страшно сам. Мислел си, че си забравил. Но за недовършените истории забравата не съществува. Ако не беше така, съдбата нямаше да ни дава втори шанс, скрит зад маската на случайността.

“След една лоша ситуация, в която попаднахме, спряхме да се виждаме и нямахме никаква връзка. Аз заминах. Създадох семейство. Напълно забравих за него. Бях заета да съм съпруга и майка. Минаха 10 години. Един късен следобед седях на пейка в парка с приятелка и си спомних негови думи, които някога ми бяха направили силно впечатление.

Цитирах го и изведнъж ме връхлетяха спомени. Прибрах се, но не спирах да мисля за него и как искам да го видя. Отворих Фейсбук и не можах да повярвам на очите си, когато го видях в листата с хора, които може би познавам. Беше той, същият. Красавецът ми!”

Случайност? Едва ли, по-скоро синхроничност. Няма случайни неща в този живот. Нищо не си отива просто ей така. Нищо не се връща без причина. Съдбата дава втори шанс. Щастливи са тези, които съумеят да го разпознаят, да се възползват от него и да направят всичко, за да не го пропилеят. Защото едно е сигурно –

трети няма да има

“Сега дори не мога да си помисля и за миг да не се видим още 10 години. Нуждая се от времето, прекарано с него, от мириса на кожата му, от дъха му… Обожавам го.

 Ще крадем време, а след това – каквото стане. Не искам да го мисля. Стига ми, че сме заедно.”

Истинска история – с отворен край, която този път ще бъде изживяна докрай.


Вижте още… Любовта, без която не трябва да можем

Отговор