Нащърбено сърцето ми е щастливо сърце

Още две късчета от сърцето ми ги няма. Така изпратих старата година. Часовникът едва е отброил първите минути на новата и вече знам какво да си пожелая и как искам да я затворя. Ще ми се мускулът да е още по-нащърбен. Все едно до него се е докопало диво зверче, впило е внезапно ситните си зъби и е избягало с плячката. Сладка кражба.

Не знаех, че става така. Най-неочаквано, някъде, без да подозираш, нещо те приковава на мястото ти и не можеш да помръднеш. Минутите се превръщат в часове, а часовете – в минути. Магия! Можеш да останеш така дълго – загледан пред себе си или в себе си, а когато най-сетне събереш сили да пуснеш стрелките да тракат в обичайния си ритъм, те сграбчва неясна тъга.

Парченце от сърцето ми

се е откъснало и остава да тупти там завинаги.

Не боли, никак даже. Странно чувство е, знаеш. И твоето не е цяло, нали? Разпиляно е къде ли не – на най-необичайни места, в хора, в случки. Такива, дето са ти спирали дъха неочаквано и безпричинно. Често ги няма на картата или в туристическите справочници, но забиват пинче на вътрешната ти карта с невидима сила, която се промъква в теб. Тя си взима късче жив, пулсиращ мускул, а в замяна ти оставя огромна и необяснима емоция и ти пошепва:

“Ела отново някога. Принадлежиш тук.”

И тук!

На колко места принадлежиш? Знам, че можеш да ги опишеш едно по едно с най-малки подробности. Там си усетил нещо скрито за съзнанието, което не може да се побере в думи, което е нахлуло изведнъж и те е преподредило отвътре. Разбъркало е порядъка, сложило е по местата безредностите и едва тогава те е оставило да си отидеш. А може би нещо отколешно, много скрито и много твое, което най-сетне е намерило своя дом. Или пък

чисто, безпричинно щастие

Помня как стоях като пришита към пейката в една ниша на нос Калиакра, гледах морето и се чудех какво става с мен. Бях готова да остана така до безкрайност. Така и не разбрах какво се случи, но със сигурност се случи нещо. Затова някой ден ще се върна отново и ще попитам него – сърцето ми.

То знае, защото само избира къде да остане и само решава да не бъде цяло. Никога не тъжи за разпилените си части. Само се връща от време на време с любов към всяка от тях. Но не за да си ги прибере обратно, а за да ги върне за миг по местата им и просто да ги усети как пулсират в ритъм под звуците на твоето собствено безмълвие, докато отново преживяваш “онова нещо”.

От това не усещаш липса. Тъкмо напротив – сякаш ставаш по-голям

след всяка такава “кражба”

сякаш нащърбеното ти сърце става по-голямо. Искаш, готов си да го разхвърляш навсякъде, във всички и във всичко. Защото не знаеш кога и къде точно ще се случи отново. И обичаш повече.

Стрелките вече препускат неуморно. Новата година се трупа минута след минута и вече знам, че оттук насетне не искам да завърша никоя година с цяло сърце. Искам да се разпилея по света – цялата. Ако до сетния си дъх го запазя непокътнато, значи съм живяла напразно.

Прочетете още… Стихотворението Обич от Дора Габе