Нали съм непоправим романтик и една история, която прочетох с разпъпването на дърветата и оживяването на природата наскоро, много, много ми хареса. Ето я и нея. Тя е за Клепетан и Малена. Те не са хора – щъркели са.
Мъжкият се казва Клепетан. Тази година, преди месец, той прелита 13 500 км, за да се върне при своята любима Малена. Това Клепетан прави за 13-та поредна година.
Неуморен е в любовта си
Преди 13 години ловци прострелват любимата му и тя не може повече да лети. Когато дойде есента, мъжкият отлита, а тя остава в хърватското село Бродски Варош. Нито раните, нито разстоянието пречат на любовта между двата щъркела.
И всяка година в началото на пролетта той е там, а тя го чака – на тяхното място – на покрива на училището в селото.
Степан Вокич е пенсионер, който живее в селото и години наред пази щъркелите и тяхната любов. Откакто Малена пострадала, той се грижи за нея. Построил ѝ дървена конструкция, по която да се качва до гнездото.
Тази година дори мъжкият Клепетан нямал търпение и дошъл по-рано от всяка друга година. Кацнал на покрива на училището и веднага легнал до своята любима. В това гнездо
Клепетан и Малена са отгледали около 50 щъркелчета
Те са рожби на тяхната огромна любов, а дядо Степан им помага – да намират храна, тъй като за мъжкия е трудно да се справи сам. Всяко лято в гнездото на влюбените щъркели се чува глъч от малките. Тогава влюбените имат потомство, рожба на тяхната любов.
И тази есен Клепетан отново ще замине, а Малена ще продължи да го чака, защото той винаги се връща.
