Битка с несправедливостта и произвола? Има смисъл

Първо изпадаш във вцепенение. На мозъчните клетки им е нужно време да се групират в съответен порядък така, че мисълта да протече и да ти изкрещи отвътре: “Успя!”. Но дори и тогава продължаваш да мигаш на парцали недоверчиво, защото от мига, в който си разбъркал молекулите на несправедливостта, за да я поправиш, е изминало много време. Достатъчно, за да изтикаш тази битка с произвола някъде назад в съзнанието си (без обаче ни най-малко да я забравяш) и да продължиш да живееш.

Така, отзад напред, започва дисекцията на един дълъг, изстрадан, на моменти обречен, на моменти обезсърчен, но в крайна сметка спечелен

двубой между теб и произвола

Този, който няма личен характер, а те мачка, облечен юридически като монополист на пазара на услуги, самозабравил се работодател, самозабравил се представител на публичната власт… Някакво по-голямо или по-малко измерение на Системата.

Никога не е ясно колко дълго ще продължи. Може да се проточи с години, а може да приключи и по-бързо, отколкото си очаквал – зависи от мащаба, зависи докъде се простира произволът и дали има някакъв предел за него. Едно е сигурно, официално регламентираният срок е пожелателен.

Всяка такава битка е епична. Няма как да е иначе, когато се изправяш срещу абстрактно институционализирано статукво. То не се интересува от нищо и те разглежда като безименна единица, която може да мести като шахматна фигура по собствено усмотрение. Именно затова си струва всеки опънат до скъсване неврон. Защото тази битка е за отделната човешка единица. Наредена до още други такива отделни човешки единици, тя изгражда общество.

Нашето общество

Онова, което често хулим като заспало. И, колкото и да е тъжно да го признаем, има защо.

Количествените натрупвания водят до качествени изменения. Количеството обаче се получава от всички нас. Отказът и нежеланието да се изправиш срещу източника на несправедливостта (с цялата ú условност) и своеволието, неангажираността към отстояването на собственото ти право също водят до количествени натрупвания, но с отрицателен знак. На качествените изменения вследствие от тях всички сме свидетели и потърпевши в една или друга степен. Обръщането на тенденцията е дълъг процес.

Това е от онези битки, които при равни други условия много от нас не започват. Не защото са предварително загубени, даже напротив. Вероятно защото вътрешният или нечий приятелски доброжелателен глас, който нашепва:

“Откажи се, прецакаха те, няма смисъл”

е по-силен. Не знам. Знам само, че няма по-страшно от увереността, че е безсмислено да се бориш за своята правота. Особено когато е безспорна и лесно доказуема. За сложните казуси изобщо не говорим.

Малко хора са в състояние да се борят, въпреки че единственото, което се изисква, е да отстояват себе си.

В основата на двата сценария стои отчаянието

То може да прерасне в гняв, а гневът е мощна движеща сила. Но това се случва рядко. Когато отрицанията се натрупат, човек е повече склонен да се предаде. Готов е да се остави, да приеме всичко, което се изсипва отгоре му, и да се надява, че съдбата има чувство за мярка. Това може би е нормално, дори редно. В такива моменти съпротивата може би не е най-правилната реакция. Но това не я изважда напълно от играта. Затишието е само временно, докато се окопитиш, защото:

всеки, който си позволи да те прецака, трябва да си получи заслуженото и това е лично твоя отговорност и ангажимент;

масовото усещане за безнаказаност в обществото ни се подхранва от примирението на прецаканите и отказа им (независимо от какво продиктуван) да отстояват себе си и правотата си;

ако ти сам не се изправиш в своя защита, няма кой друг да го направи вместо теб.

Прецакаха те, да, но не слушай, когато ти кажат: “Откажи се”. Смисъл има. Винаги! Такива дълги, изстрадани, на моменти обречени, на моменти обезсърчени, но в крайна сметка спечелени двубои с произвола го доказват. Те са начинът тенденцията на негативните качествени изменения да бъде обърната. Количествените натрупвания не са масови събирания за рекорд на Гинес, те започват само и единствено от теб, до теб се простира сферата ти на действие. Всичко останало са оправдания.

Прочетете още… Модерните съквартиранти: Да живееш по навик