Творчеството на Змей Горянин: Стихове

Творчеството на Змей горянин
Творчеството на Змей Горянин потъва в забрава след 1945 г.

Вече ви разказахме за живота и отчасти за творчеството на Змей Горянин. Един позабравен и дори  непознат за мнозина български писател. Той е автор на над 50 книги. Романи, повести, разкази, стихове, епиграми и др. Занимава се активно и с преводаческа дейност, а статиите и публикациите му във вестници, списания и брошури трудно могат да бъдат преброени.

Светозар Акендиев Димитров, както е истинското му име, се ражда на 11 януари 1905 г. в Русе. Писателският му талант започва да се развива още през ученическите му години. През 1923 г. стихове от творчеството на Змей Горянин са публикувани в списание Светли зари. Следват десетки подобни публикации в различни издания. Освен стихове, пише и романи с историческа тематика, които стават особено популярни сред творчеството на Змей Горянин. Сред тях – Кнез Иван Кулин (1936), Бачо Киро (1937), трилогията Дунавът тече (1938), Силата на робите  (1939) и др. Голям интерес сред читателите предизвиква и автобиографичната му книга Червеният хотел. Емблематична е също повестта му Ний умряхме – да живей народа. Мнозина пък го свързват първосигнално с неговите стихове и текстовете му за деца.

Творчеството на Змей Горянин е предизвикателно

и обичано от хората, но ето какво се случва… През 1942 г. за кратко става цензор в Дирекцията по печата. Две години по-късно е осъден на една година затвор от Народния съд, заради дейността му като цензор. Книгите на писателя попадат в Списъка на фашистката литература. Копията им са иззети от библиотеките и много от тях са унищожени. Така за дълъг период от време творчеството на Змей Горянин остава на практика недостъпно за читателите и лека-полека потъва в забрава. През 1945 г. Димитров е помилван, но му е забранено да пише повече под популярния си псевдоним – Змей Горянин. Русенецът, разбира се, не спира да твори. Подписва текстовете си с поне 18 различни псевдонима. Писателят прекарва последните 7 години от живота си като доброволен заточеник в манастира Седемте престола. Там той продължава да пише и го прави до сетния си дъх.

Без да се бавим повече, обръщаме поглед към малка част от творчеството на Змей Горянин.

творчеството на Змей Горянин
Творчеството на Змей Горянин е разнообразно и обичано от неговите съвременници.

НА НИВАТА

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.


ВЪВ ВЛАКА

Едно парченце слънчево небо
през рамката на малкия прозорец, –
а в мен гори безкрайната любов,
а в мене греят ширните простори; –
и всичко е прекрасно и добро:
скалите са божествени палати,
нивята – разтопено чисто злато,
реките – тежко, синкаво сребро.

Шуми в липите пътника южняк,
като море вълнуват се нивята, –
и волно пее бягащият влак
с отмерения шум на колелата;
и както странник от любов разбит,
за свойта скръб утеха не намира, –
един щурец тъй тихо, тихо свири
под пейките в купето нейде скрит.


НА ЕДИН ХУДОЖНИК

Напразно се гневиш, човече,

че нямало изкуство вече!

Я виж, например, как жените

си дорисувват красотите.


 ЧЕРНАТА КОТКА

Аз имах ниска стаичка в мансарда,
със малък, южен четвъртит прозорец;
във нея, мислех, лесно ще завардя
сърцето си от любопитни хора.

Ала врабче живее ли в кафеза
на чучулига весела и кротка?
Една нощ тихо в стаичката влезе
настръхнала, жестока черна котка.

Не ми е нужна вече малка стая.
Какво бих скрил? Какво ли ми остана?
Над южния прозорец пъргав паяк
тъче си нова свилена премяна.

А в къта свила нокти, тиха, кротка,
завършила до точка свойто дело,
голямата жестока черна котка
почива си над жълто одеяло.


 НАДЕЖДАТА

Един през друг се хората изреждат

съвет да дават: как се управлява,

но – слава Богу – имаме надеждата,

че Бог рога на крава зла не дава!


ВЪЗТОРГ

Обичам слънцето, което не угасва, –
голямото усмихнато око, което бди;
и моята любов от ден на ден пораства –
о, моята любов е слънце, що гори!

Тя носи свежий лъх на пролетни лалета,
и задушливий зной на юлска мараня –
изморена и жадна, тя пие светлина,
а пътя й е бял, като Млечний Път в небето.

Тя носи бурята на Декемврийски вятър
и тихият полъх на вечерен южняк;
стопява ледове в своите обятия, –
или самата потъва в мек и пухкав сняг.

О, моята любов – спокойствие и вихър;
стремеж и тъмнина; страдание и щастие;
обичам слънцето, което не угасва –
голямото око – тъй ласкаво и тихо!


 ОСНОВАНИЯТА

От малък още лъжеше за трима

и глупостта му беше несравнима;

от мързел не научи занаят,

та затова – избран бе депутат.


ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА

По бялата пътека на моя земен път
спокойно и полека годините вървят.

Как устремно летяха, когато бях дете! –
Това ми е утеха, че днеска кретат те.

Когато бях дете ли? – Да! Може би тогаз
съм вярвал в дните бели и съм ги чакал аз.

А сетне вече свикнах да гледам с поглед друг:
не чакам да поникнат лалета вместо лук!

Минавайте години! Мен все ми е едно!
Светът не ще загине със мене наедно!

А мъдростта, която в живота съм добил
не бе море, а блато – и в него аз съм гнил…


НА ЕДИН ПОЕТ

Че ти не си поет – не е беда, –

не са поети твърде много хора;

бедата, драгий, идва от това,

че пишеш и печатиш без умора.


ЧАСОВЕ

Жадувам слънчеви простори,
а в мрак потъвам ден след ден; –
за слънцето очи разтворил –
от слънцето съм ослепен.

Почуквам с просешка тояга
и безнадежден диря брод. –
Но как бих могъл да избягам
от собствения си живот?

Ти идваш, моя есен. Тиха
целуваш старата гора
и в твойта сивкава зора
мъгли листата изгориха.

Мъглите падат и над мене, –
о, моята душа е злак
и чака с тихо примирение
да падне сняг, да падне сняг…

Малките птички се готвят за юг. –
Малко сърце, ще зимуваш ли тук?
Или със птичките скоро и ти
леко далеко ще си отлетиш?

Малко сърце, отлети без тъга!
Ти ще загинеш щом падне снега.
Мен той не ще ме сломи и попари -:
Мойте коси е отдавна прошарил!…


 СИНЕОКА НЕЗАБРАВКА…

Синеока незабравка

е съседката ни Здравка,

ала повече се помни

със гърдите си огромни.


ПОЛУНОЩ

Желая времето да прикова
със сребърния гвоздей на луната,
да задържа нощта и тишината
и току-що дочутите слова.

Една умряла дума ме споходи,
двусрична, проста думичка: любов.
Разтваря се смраченото небо
и светъл спомен в светъл път ме води.

Изгасям недопушена цигара;
броя часът по градския часовник
и с мисли сиви, тежки и оловни
откъсвам две листца отъ календара.


 КАКЪВ НАРОД…

Какъв се народ извъди!

Синът баща си да съди,

че си протака живота,

та си не дава имота.


 СТАРИЯТ ГРАД

Този град е по-стар от годините.
Къщите му сиви и окърпени,
сякаш са икони. А градините
на босилек дъхът. И на смъртник.

Тук, под всеки зид обвит с бръшлян,
има по една любов погребана,
по един живот неизживян,
разпилян, ненужен, непотребен.

Старците не помнят откога
е залязло слънце зад баирите,
нито чакат да изгрей сега,
нито вярват, че ще има мѝра:

– То било билóто. Ний самичките
за ковчег сме си приплели пръстите;
някой да ни палне вощеничка –
да запали и да се прекръсти.

И градът ще каже: „упокой!”
„Упокой!” ще прозвъни часовника,
И звънът му ще отекне тройно
в облаците сиви и отровни.


В ЛОКАЛА

В чашата се спусна сноп лъчи,
скъсани от лампата във ъгъла.
За какво ли сините очи
с ласкава усмивка са ме лъгали?Отразени в мътните стени,
като дъжд се ронят глухи тонове; –
знам, че има три добри жени:
самотата, майка ми, Мадоната.Без любов мен все ми е едно;
някога любов край мене мина ли?
Да отлея капчица вино
за добрите, скъпите починали!

И да срещна всичко без тъга,
и да бъда горд във самотата си!
Малката цветарка и сега
с тиха скръб поднася ми цветята си!

Имам аз изсъхнали цветя
в пликчета грижливо, нежно скътани.
Над локала пада самота
от димът скована и помътена.


ОКОТО СИНУР НЯМА…

Окото синур няма

и страда от това;

такваз земя голяма –

то вижда къс едва.


Вижте още: Време за поезия: Дамян Дамянов – Приказка

Отговор