Страхът от самотата. Плашил ни е толкова много през годините, че често ни е водил до прибързани и вероятно грешни избори на партньор, до ненужни компромиси с половинките, до изгубени години всъщност.
Само и само да не останеш сам.
И най-подвеждащото в този страх е, че с времето нараства. Ако не вярвате, питайте някой необвързан, преминал 35-те, дали не се ужасява от мисълта, че ще остане завинаги без +1. Непожелан. Неразбран. Несподелен.
Естествен страх (да се стремим да сме част – от двойката, от семейството, от глутницата, ни е вродено), който, действително, тъкмо годините превръщат в абсолютно изкривено възприемане на света. Ала, ако свалим пелената на собствения си ужас поне за малко, ще видим ясно, че онова, от което се боим, не е липсата на другите. Те не съществуват на тази планета, за да разрешат проблемите ни. Няма обятия, в които да се хвърлим, и изведнъж да станем смели, имунизирани от болката и дискомфорта на това, да си сам.
Страхът от самотата е страх от самия себе си. От това, че нямаш ли +1, значи си 0.
И колкото повече време минава, толкова повече аритметиката клони към сметките с обратен знак. „Ако сега съм нула, значи, с остаряването ставам минус“, „ще губя от младостта и от чара си“, „сили да излизам, да пътувам, да работя, съответно ще се простя с приятели, със стари и нови контакти“… Горе-долу такова е пагубното мислене, в което се окопава самотният човек. Или по-точно – самотният човек, който се е фиксирал в самотата си като в недостатък.
Защото се сещам за една друга порода самотници, които могат да извлекат радост дори от зануляването. Те не калкулират чувствата. Изправили са се очи в очи със самотата. И вече са свободни. Като стоиците – последователите на една от най-значимите и важни философски школи в античността. И като Сенека, който съветва да щурмуваме страховете си тъкмо като се втурнем към тях. Ако те е страх, че ще останеш без пари например, походи няколко дни бос и с една и съща риза на гърба, за да видиш, че не е толкова фатално. Ако те е страх от това да се справяш сам, без половинка, която да те допълва, за да си завършен, цялостен, съвършен, то посрещни това предизвикателство.
Избери положението на необвързан съзнателно. Сблъскай се с най-тежките моменти на самотата, онези, които са нови за теб, и виж дали от това се умира. Дали ще си все така мрънкащ. Или пък можеш да стиснеш зъби, да усвоиш още едно-две умения и в някакъв миг на просветление, на намиране на почва под краката си, да се свържеш със самия себе си.
За да си по-наясно с въздуха, който дишаш. С въздуха, който би делил с друг.
За да си честен в мислите си. И в представите от кого имаш нужда.
За да можеш да го познаеш, когато го срещнеш.
Все неща, които по-трудно и по-бавно се решават, когато си с някого. Особено ако е неподходящият човек (или не си сигурен дали е правилният човек). Защото погрешните неща водят до погрешни страхове. А самотата не е страх, тя е дар. Стига да можеш да я използваш пълноценно.
Прочетете още…
30 не са новите 20. И добре, че е така!
Много хубава статия ,въвеждаща към света на самотата ,стояща далеч от академичните трафарети и захаросаните позитивни мантри за обществена реализация.
По различни пътища стигнах до извода ,че самотата е привилегирована психологическа съкровищница за преосмисляне на нещата, процеп в биографичния отрязък, който извежда на по-високо ниво по спиралата на себерефлексията ,тя не е никакво следствие от проблеми със социализацията .
Хората я избягват,защото тя причинява болка като виждат какви са резултатите от компромисите ,които са направили.Да погледнеш право в лицето пропастта под теб с вселенското спокойствие и атараксията на духа на Стоиците и да я минеш без да паднеш.
В много отношения чувството на самота наподобява състоянието в предсмъртната ситуация ,когато се извеждат житейските баланси и се срещащ с онова,което идва като насилие и се успокоява като ти отнеме живота.Сещам се какво беше казал Стийв Джобс пред завършващи студенти от Станфорд – да живеят всеки ден така,все едно е последният им ден от живота.
През годините съм гледал интервюта на психотерапевти, психолози, психиатри и независимо от различните школи, направления около които гравитират -било от академичната хуманитаристика или някакви езотерични философии- имат едно и също виждане за това ,че компромиси в живота не трябва да се правят, защото изпиват енергийно и времево.
Споделят,че не малка част от хората на всяка една страна имат чувство за подменен живот,който с годините експоненциално расте и в залеза си на живота съжаляват не за нещата ,които са направили , а за тези ,които не са направили и то под влияние на социален конформизъм и внедрени от ранните години страхове- да учат, да работят нещо ,което не им харесва,да се свържат с неподходящи партньори
Написаното за мъжете е напълно съответстващо за ставащото във вътрешния им свят , а за жените ,като допълнение , съм забелязъл като минат 35-те ,поради детерогенни основания се поддават на страх ,хващат първия по- настоятелен нерез, (нерядко двойно синхронизиращо деколте в главата външно и вътрешно) и години се самозаблуждават, че е добра партия .А преди 35 -те са имали връзка с по-качествен партньор .Трябва всяка следваща връзка(ако така се случат нещата) да довежда до отскоци- интелектуални и каквито и други да бъдат ,а не до деградация .
Преди време четох в списание харвард бизнес ревию, че и бил гейтс си правил ритрйит във вкъщи за по седмица , периодично през годините.
Така че самотата с различните и наименования и приложения е нещо ,което заслужава да се изпитва ,понеже придаваме смисъл на неща ,от които няма никаква полза, а животът е безумно кратък за глупости.