Колко пъти ти се е случвало да кажеш на някого “Погледни това място“, “Чуй тази песен“ или “Прочети тази книга – промени живота ми“, а той да не го разбере. Мразя това усещане. На моята тъга, увиснала във въздуха. На малката смърт, която идва всеки път, когато съм поканила някой в света си, а той иска, но просто няма сетивата да влезе. На вратата, която затварям безпощадно за него. Без да мога да му дам “социално приемливо“ обяснение защо.
Да споделя с човек нещо, от чиято красота и смисъл се задъхвам, а той да ми отвърне “Аз видях същото, каквото и ти“, за мене е магия. Да срещна разбирането му е най-висшият оргазъм. Да се спогледаме с почти непоносима радост, че сме се открили, е любов. Да надуем съзаклятнически радиото, да отворим прозореца и да крещим, докато задъхани не легнем на пода в тиха прегръдка, е щастие.
И съм затворила непоколебимо толкова врати, за да се съхраня за тази мечта. Но адски ме е страх, че това, което търся, сякаш винаги е само на една крачка от мен, но все не се реализира. Все не “Е“. Адски ме е страх, че съм въздухарка, а тялото ми не спира да старее. Адски ме е страх, че е време за “зрели и отговорни решения“, които нямат нищо общо с вътрешния ми живот.
Адски ме е страх от средностатистическата, сигурна любов
От вмененото вътре за правилен избор. От това да съм различна и от това да не бъда.
Затова ще обвия ръцете си около “добрия“ партньор, без да търся дявола в детайлите. Ще измия кръвта от детските мечти под ноктите си. Ще се убедя, че мога да бъда каквато реша, а не каквато съм. Ще изградя нови желания. Ще ги контролирам. Ще се науча сама да доставям удоволствие на тялото си, защото към другия ще стана безчувствена. Ще си казвам, че страстта е надценена. Ще спра да мечтая и ще започна да правя. А за сънища няма да имам време.
Но един ден ще отида на разходка. Ще облека старите си скъсани дънки и коженoто яке. Ще си отрежа отново бретон и ще карам до кончетата край Железница. Ще спра да ги погледам и да помечтая как с теб си говорим с часове за гледката, за книгата ми, за музиката ти, за малките ни радости и големите надежди.
За красотата, която видяхме в другия. За жадния ни секс, който не утолихме. За приятелството ни, което се случи покрай него. За всичко, което не направихме, защото трябваше да “пораснем“. Или защото не бяхме “пораснали“.
Тогава ще направя най-страшното признание пред себе си и ще остарея за секунди. “Нещата“, които ти показвах, ти ги разбираше. Виждаше същото, което и аз, понякога повече. А да те обичам никога не е било въпрос на избор. А на липса на такъв.
После ще ти благодаря по вятъра и ще се върна към всичко “зряло и отговорно“. За да го разруша. Ще оплача изгубеното време. Ще поискам прошка от “добрия“ си партньор, че го заблудих и ще започна отново да сънувам. С отворени очи, леко загатнати вече бръчки и бели кецове.
