Вече не може да ме докосне. Свърши се. Не ми се говори, не ми се спомня, не ми се анализира, не ми се задават въпроси, не ми се търсят отговори. Всичко е ясно. Не само мракът, гневът също има срок на годност. Сега в мен е равно, тихо и приятно празно. Грее слънце и е спокойно. Предчувствие за пролет.
Време е отново да полетя!
Знам, че няма да изчезне, както не изчезна и предишния път. Гневът е енергия и по законите на физиката не може да се изпари просто така. Ще се трансформира. Но в този момент, в тази секунда, с това дихание знам, че той няма да прерасне в гняв към всички, в омраза към всички, в желание за отмъщение към всички, във вледеняващ страх. Знам, че няма да ме владее.
Гневът има своите степени на разпад
и безразличието е последният етап преди финала. Ето, седя и мога да го погледна отстрани, без да ме накара да трепна, без нужда от обяснения, без желание за изяснявания. Намек за него се вижда само в лекото и кратко помръдване в левия ъгъл на устата.
Когато силата му да те владее и да насочва мислите и действията ти се стопи. Когато всичко започне да изглежда като мъгла от неясно и далечно минало. И когато вече не може да провокира никаква емоция… когато се усетиш пораснал, по-голям и по-силен от своя гняв, най-сетне му даваш възможност да се превърне в това, което е редно да бъде – научен урок. Тогава се свива на мъничко кълбо, бавно и полека, намира си някое кьоше в сърцето и отстъпва. Няма да се изпари, няма да го забравиш, но и няма да му позволиш да се превърне в повече от това, което е – малка точица от горчив спомен.
За миг се бях притеснила. Но
човек трябва да има вяра в себе си
дори в моментите, в които е извън себе си. Трезвите решения в крайна сметка излизат на повърхността след… колкото време им е необходимо. Сега знам, че няма да посветя живота си на гнева, на този гняв. Няма да му издигна паметник в душата си и всяка седмица да му поднасям цветя. Той няма да затъмни моето слънце и няма да изтрие усмивката ми. Няма смисъл. Това няма да го заличи. Даже обратното, ще го подхранва отново и отново, и отново и отново ще ме превръща в човек, неспособен да получава и да бъде щастлив. Не искам!
Нищо от това, което е пред мен, не бива да плаща цената за това, което е било преди. Няма смисъл. Не е честно. Не е продуктивно. Горчивината не бива да се капитализира. Това е грешка. Радвам се, че си позволих да го осъзная. Радвам се, че не пречупих сама собствените си крила. Ако го бях направила, щях да мразя и да се мразя. Край!
Пролет е, отвътре ми е слънчево и небето е синьо. Време е. Разтварям крила и се понасям по вятъра. Полетът е обещание (към себе си) за безкрайност. Всичко важно и ценно е пред мен. Безкрайно ми е.
